Силвия Кристъл - Пратеникът от езерото Гарда

— Прекрасно е, че осъзнаваш недостатъците си — изрече язвително психоложката.

— А още по-прекрасно е, че ги изповядвам пред личност като теб…

Гълъбина се засмя. Харесваше й мъжете да гледат на нея със страхопочитание.

— Това ли е всичко, което имаш да ми казваш? — Герасим напрегна слух. — Ако е така, да си кажем лека нощ и да се мятаме в леглата.

— Много скоро ще ме молиш да чуеш това, което знам, но тогава едва ли ще имам желание да го споделя с теб…

— Когато настъпи този момент, със сигурност ще се въргалям безпомощно в краката ти и ще моля за капчица откровеност. Дотогава обаче имам спешна нужда от здрав сън…

Гълъбина изсумтя.

— След три часа главата ти ще гори. Но няма да съм наблизо, за да гася огъня.

— Защо? Заминаваш ли?

Делийски се почеса по брадичката. Трудно можеше да си представи по-добра новина. Да се отърве, макар и за кратко, от присъствието на тази досадница.

Гълъбина нацупи устни.

— Внимавай ти да не заминеш. Задълго. В принудителна оставка.

Делийски изпуфтя.

— След като толкова настояваш, ще внимавам. А сега ти желая прекрасни сънища. — Той протегна ръка и остави слушалката на мястото й. Изправи се и завлачи тежките си крака към банята.

Гълъбина понякога наистина губеше мярката. Трябваше някой да я сложи на мястото й. И да не й разреши да си бута носа там, където изобщо не й беше работата.

Над масата беше надвиснало потискащо мълчание. Не се чуваше нито потропването на приборите, нито дрънченето на чашите и чиниите.

Роко ровеше с вилицата в кавърмата с овнешки мръвки и въпреки че не бе ял през целия ден, нямаше желание да сложи и хапка в устата си. Срещу него Дарко бе впил кървясалите си очи в лицето му и не изпускаше нито едно движение на чужденеца. Имаше вид на котка, която всеки миг ще скочи и ще сграбчи в ноктите си охранения плъх.

В края на масата Гаврил се опитваше да не се поддава на мрачното настроение. Поднасяше бавно вилицата към устата си, но залъците засядаха в гърлото му.

— Така ли ще стоим цяла вечер? — Герев изгледа двете момчета под вежди, но никой от младежите не направи усилие да прогони просмукалото се във въздуха напрежение.

Роко въздъхна и остави вилицата. Гаврил го изгледа строго, след това се обърна към Дарко.

— Ти защо не ядеш? Не чу ли какво каза докторката? Необходима ти е силна храна и здрав сън.

„Необходима ми е само една здрава цепеница“ — Дарко премлясна, но не издаде намерението си.

— Какво каза адвокатът? Утре в колко ще е тук? — Гаврил отмести поглед към Роко, който бе увесил нос над чинията и не помръдваше.

Момчето повдигна нехайно рамене. Докато не пристигнат адвокатите на баща му, не можеше да разчита на благоприятна развръзка.

— Яденето не ти ли харесва? — Домакинът доля вино в чашата на чужденеца, след това напълни и своята.

— Добро е…

— Защо тогава му се назлъндисваш?

— Не съм гладен.

— Остави го! Не сме длъжни да гощаваме всеки нехранимайко, който краде в къщата ни… — Очите на Дарко станаха кръгли и гневни. Дланите му се свиха в юмруци.

— Трябва да те разочаровам, но не съм откраднал нищо. Набий си го в главата и престани да ръсиш идиотщини!

— Тия ги разправяй на друг! Изненадах те в мига, в който се опитваше да отмъкнеш ключа от субаруто. Благодари се единствено, че на сутринта лейтенанта те отърва от наказанието, което ти бях подготвил… — Дарко изгледа гневно баща си.

— Престанете и двамата! — Гласът на Герев разтърси тишината. — Приключвайте с вечерята и отивайте в леглата, защото утре ще ставаме рано. — Гаврил се опита да сложи край на разправията, но Дарко отмина хладнокръвно предупреждението.

— Мога да се обзаложа, че не си разказал на господин началника как гостът ти се опита да духне под носа му — озъби се момчето. Гаврил присви очи.

— Знаех си, че не си го направил. — Дарко удари юмрук върху масата и приборите около него се разхвърчаха.

— Господин началникът също няма навика да ми разказва какво става в къщата му… — Гаврил набоде парче патладжан и го поднесе към устата си. Дарко вирна острата си брадичка.

— Завиждам ти, че имаш настроение за шегички.

— Винаги имам настроение, стига да не се намери някой да ми го помрачи… — Гаврил се изправи, но нито едно от момчетата не помръдна от мястото си.

— Не мога да проумея, кой пусна мухата, че съм имал зъб на онзи човечец…

Гаврил и Дарко извърнаха едновременно глави към надвесилия се над чинията Роко.