Силвия Кристъл - Пратеникът от езерото Гарда

Гаврил не промени режима на делника си и не изневери на навиците си. Въпреки напрежението, което витаеше във въздуха, Герев всячески демонстрираше незаинтересованост към заплитащите се около името му интриги. Роко всеки ден пътуваше до града и вечер се връщаше обратно във фермата. Пребиваването му в дома на Герев беше станало достояние на голям кръг от недоброжелатели.

Дарко бавно се възстановяваше, но се беше затворил в себе си и почти не излизаше от къщи. Избягваше да говори с баща си и единствената му връзка със света бяха посещенията на чаровната докторка.

Вестта, че Гаврил Герев иска да построи отново деветте изгорели колиби, изгърмя в селото като бомба и бе посрещната от мнозина като недвусмислена проява на закъсняло разкаяние. Новината раздвижи духовете и измести интереса към хода на разследването. Не бяха един или двама онези, които си блъскаха главите над вероятните подбуди на инициатора. Повечето се питаха, и то съвсем основателно, защо Герев напира да възстанови и изпепелената до основи постройка на покойника. За никого не беше тайна, че в продължение на години Гаврил и доскорошният първи човек в селото трудно намираха общ език. Селските хроникьори се ровеха неуморно в архивите от миналото и вадеха оттам мухлясали доказателства за първите сигнали за конфликта.

По-възрастните още помнеха, че когато Гаврил стъпи за първи път върху тази земя, беше посрещнат изключително недружелюбно. Съдбата му не беше по-различна от тази на всеки пришълец. Покойният кмет оглави реакцията и направи всичко възможно да разколебае желанието на новодошлия да отгледа детето си по тези места. Гаврил обаче демонстрира здрави нерви и непоколебим дух. В началото всички се отнасяха към него като към чернокож в южните щати. Жените отказваха да му продават яйцата си, мъжете не искаха и да чуят молбите му за доставка на камъни, тухли и вар.

Въпреки това гражданинът стегна къщата с две голи ръце. Насади овошки и започна да събира доброволци, с които настла с камъни околните улици. Дотогава селяните газеха в калта, каруците потъваха в кишата, а животните често се губеха, неспособни да стигнат до домовете на стопаните си.

Големият разкол в отношенията с кмета обаче настъпи, когато Герев цъфна една сутрин в кабинета му и заяви, че иска да купи някои от пустеещите по отсрещните склонове ниви. Молбата завари кмета неподготвен, но той бързо се окопити и обясни, че е немислимо земята да отива в ръцете на хора, чиито предци не са оставили костите си по тия места.

Отказът отвори дълбока рана в гърдите на Герев. От този ден той стана мълчалив, но нито за миг не се отказа от желанието да работи на собствен имот. Гаврил потропа на много врати, но никой от селяните не откликна на молбата му да купи забравените по баирите градини. Единствено дядо Лалчо, воденичарят, се смили над болката на пришълеца. Една нощ двамата с Герев изпиха до дъно цяло шише ракия, изплакаха мъката си и на сутринта с размътени от алкохола глави се замъкнаха в кабинета на нотариуса. Подписаха, стиснаха си ръцете и Герев се прибра в селото с лице, озарено от широка усмивка и със сърце, преливащо от надежди.

От този ден дядо Лалчо се превърна в черната овца на стадото. Децата по улиците го замерваха с жълъди и гнили плодове. Жените шушукаха, когато го виждаха да минава. Мъжете го засипваха с упреци и подигравки. Кръчмарите се отнасяха със стареца като с бездомно куче. Съседите отбягваха къщата му, като че ли беше прокажен.

Гаврил изпитваше вина и често канеше воденичаря в дома си. Тези посещения обаче ставаха поводи за нови нападки. Най-яростен в обвиненията си, разбира се, беше кметът. Той се нахвърли открито срещу стареца, наричайки го подлец, мъртва душа и гнусен предател.

Всички в селото знаеха, че синовете на стария Лалчо рядко навестяват баща си. А още по-рядко се сещат за занемарените ниви. Новината за сделката обаче, събуди апетита им и седмица след спогодбата наследниците се появиха в селото, решени да изобличат измамника и да си върнат това, което им принадлежи.

Воденичарят не довери на никого каква сума е прибрал от сделката със запустелия имот. Синовете му се повъртяха ден-два из селото, опитаха се да разберат колко са парите и къде са скрити, но в крайна сметка си заминаха, без да изкопчат нищо от стареца.

Гаврил се нахвърли върху изгорелите от сушата лозя като звяр на мърша. Работеше от сутрин до вечер, копаеше, пръскаше и поливаше. Следобед дремеше под сянката на лозниците и привечер продължаваше, без да жали време, сили и средства. Изоставеният склон заприлича на райска градина. Селяните минаваха с каруците и не можеха да повярват на очите си. Гражданчето беше извършило чудеса. Те пулеха очи, цъкаха с език и нямаха търпение да разкажат на останалите какво са видели.