Силвия Кристъл - Пратеникът от езерото Гарда

Този човек си търсеше белята. Лошото е, че политайки в пропастта, се готвеше да повлече и него. А през дългите години на служба Герасим Делийски бе доказал, че е всичко друго, само не и отчаян самоубиец.

Нечия здрава ръка разтърси рамото му и Роко изстена. Отметна завивката, изпъна тялото си и обърна гръб към стената. Който и да беше досадникът, най-искреното му желание беше да го остави на мира.

Ръката продължи да стиска рамото му и Роко отлепи бавно натежалите си клепачи. Съзря като в мъгла неясен образ. Човекът се бе надвесил над леглото и говореше нещо, смисълът на което не достигаше до изтерзаното съзнание на младежа.

— Ставай, че ни чака работа! — Гласът беше тих, но настойчив. Роко се опита да фокусира стрелките на огромния стенен часовник. Не успя и отмести поглед към прозореца. Завесите бяха дръпнати встрани, но навън бе тъмно като в рог.

Младежът примига и почувства, че се разсънва по-бързо от всеки друг път в живота си. Не можеше да проумее защо издевателстват и над съня му. Какво им пречи да го оставят на мира. В края на краищата, беше задържан. В килията имаха право да го будят, когато си поискат. Но тук не беше задължително да го подлагат на суровия режим на затворник.

Той разтърка очи и се изправи на лакти. В стаята беше тъмно и тихо. Само стрелките на часовника отмерваха равномерно секундите.

— Какво става? — Роко облиза устни и придърпа завивката към тялото си.

— Ставай! Вече сме закъснели.

— За къде сме закъснели?

— Ще видиш.

Роко изпуфтя. Не искаше да гледа, да чува, да вижда. Беше му дошло до гуша от срещи с адвокати, психолози и криминалисти. Той нахлузи панталона и започна да закопчава бавно копчетата на ризата.

— Облечи това! — Гаврил захвърли върху леглото комплект работни дрехи. Роко повдигна с два пръста рубашката и я огледа с недоумение.

— Какво е това? Затворническа униформа ли? — В гласа му нямаше капчица ирония.

Гаврил се засмя.

— Ще ти е по-удобно с тях. Сложи под горнището и фланела. Навън е студено.

Роко седна върху разхвърленото легло. Съмняваше се, че трябва да се подчини. Не му казваха къде го водят в тая тъмна доба. Освен това, през живота си не бе обличал дреха, върху която не е изписано името на известна дизайнерска марка.

— Не се чуди, а действай! Закуската те чака. След две минути да си на масата!

Младежът облегна лакти върху колената си и не помръдна. Какво си въобразяваше този приятел? Че непрекъснато ще му казва какво да прави?

Роко се отпусна назад, сплете длани под главата и изпъна крака в края на леглото. Можеха да го накарат да се изнесе оттук само със заповед на прокурора. Той набута възглавницата под тила и затвори очи.

Беше време да си вземе остатъка от съня, от който любезният домакин така вандалски го лиши.

Гълъбина Гъдева се въртеше като грешен дявол в твърдото легло и никакви билкови чайове, глогове и менти не бяха в състояние да успокоят терзанията й. Тя изсипа две хапчета валериан в шепата си и ги глътна с две глътки подсладена вода.

Единствено във властта на Гаврил беше да докара нервите й до това окаяно състояние. Психоложката се изправи, дръпна пердето и отвори крилото на прозореца.

Навън бе непрогледна нощ. По небето блещукаха звезди, но луната се беше притулила зад висящ в небето нащърбен облак.

Гълъбина пое с пълни гърди глътка влажен планински въздух. Някъде в далечината излая куче. Откъм гората се разнесе зловещото грачене на нощна птица.

Тя притвори прозореца и започна да разтрива слепоочията си. Шепотът, който неволно дочу в храма, още пареше ушите й. Гълъбина тръсна глава. Бяха й необходими само няколко парчета от мозайката, за да сглоби картината на престъплението.

Психоложката напълни джезвето с успокояващ нервите чай и го остави върху котлона. Посегна към термостата на печката, но не го завъртя.

Достатъчно се бе наливала с листа, корени и грудки. Време беше да спре, преди стомахът й да започне да се оплаква.

Тя загърна нощницата около едрото си тяло и за пореден път тази вечер се запита дали Делийски знае. Приятелството с Гаврил караше началника да си затваря очите пред своеволията, които вършеше Герев. И все пак Герасим не беше толкова глупав, че да ритне стола, на който се беше настанил удобно преди много години. И от който никой не можеше да го бутне.

Гълъбина приседна на ръба на леглото и посегна към телефона. Последният път господин полицаят се държа нелюбезно. Като че ли се страхуваше да не научи нещо, за което после да съжалява, че е узнал. Стори й се объркан, нервен и припрян.