Силвия Кристъл - Пратеникът от езерото Гарда

Изведнъж Роко се почувства удивително буден. Сънят избяга от клепачите му. Сърцето му заудря лудо гърдите.

От самото начало беше ясно, че е по-добре да остане в килията. Там поне се чувстваше в безопасност. Този приятел Дарко не си поплюваше. Още първата вечер остави пръстовите си отпечатъци върху лицето му.

— Вие вървете и не мислете за мен. Ще остана да си наваксам остатъка от съня. — Роко се изправи и тръгна към стаята. Мускулестото тяло на Гаврил запречи пътя му.

— Имаме да вършим работа — изрече студено той.

— Досега сте я вършили и без мен. Ще се справите и този път.

— Този път ще дойдеш с нас. — Гаврил грабна в движение якето от закачалката и отвори широко вратата. Отвън нахлу леден нощен въздух.

— Да не сте се побъркали? — Роко хвърли неспокоен поглед към тъмницата в двора. Лъчът на мощен неонов прожектор осветяваше бараката. В дъното до оградата Дарко вече мяташе със замах кирки и лопати в багажника на субаруто.

— Какво сте намислили? — В гласа на италианеца прозвуча нотка неприкрит страх.

— Ще видиш. — Гаврил го избута навън. — Не се тревожи! Дарко притежава свежо чувство за хумор. Скоро ще се смееш от сърце на шегичките му.

Роко прехапа устни. Съмняваше се. Дарко беше злобен и жесток селски младеж, който рядко мери силата на удара си.

Гаврил включи алармата и блъсна вратата. Прибра ключовете в джоба на якето и се спусна към джипа. Роко остана сам върху напоената с влага циментова площадка.

Никога през живота си не се бе чувствал толкова безпомощен. Той усети как сълзите напират в очите му. Избърса ги в ръкава и когато вдигна глава, отстъпи стъписано назад.

Само на крачка от него съзря злобната физиономия на песа. Кучето го наблюдаваше със свиреп поглед. Малките му кръгли очи светеха в тъмното. Веригата, която обикновено висеше около врата му, сега се въргаляше в калта пред колибата.

Моторът на субаруто изрева. Роко се запита дали е по-безопасно да остане отвън, в компанията на този звяр. Или е по-разумно да притича при останалите.

Той заобиколи предпазливо кучето и издърпа вратата на джипа. Настани се върху седалката и облегна глава назад. След секунда почувства до себе си топлината на нечие тяло. Отвори очи и само на педя от лицето си съзря гнилите зъби на песа.

Кънчовото кафене е свърталище на бивши градски рокери и настоящи селски безделници. Самият Кънчо Чифликчията отдавна беше чукнал петдесетте, но не се отказваше от славата си на неуморим съблазнител и непоправим почитател на добрия стар рок. В заведението никога не звучаха пошлите звуци на чалга, нито се разнасяха сладникави романтични мелодии.

Въпреки артистичните залитания на собственика, кафенето беше единственото място, където човек можеше да гаврътне една ракия по всяко време на денонощието. Затова, когато в шест и тридесет и осем сутринта Герасим Делийски прекрачи прага на тясното сумрачно помещение, никой от присъстващите не обърна внимание на появата на началника.

Истината е, че свърталището на Чифликчията беше спасителен оазис за много от жителите на селото. Тук се отбиваха да удавят мъката си изоставени съпрузи, овдовели пенсионери, изгубили работата си заводски работници, измамени бащи и мъже под чехъл. Някои от най-редовните посетители бяха предани глави на семейство и съвестни стопани. Мнозина от тях обаче бяха натрупали немалко грехове. Повечето бяха залавяни неведнъж или два пъти на мястото на престъплението. Бяха заварвани от строгите стопанки да се наливат тайно в избата на собствения си дом. От този ден мазетата, бараките, оборите и плевниците се превръщаха в обекти под наблюдение. Утежняващи вината обстоятелства бяха въргалящите се в яслите на добитъка шишета с домашна сливовица и бутилките с ледено вино, наивно наврени в бидоните за мляко. Пиянството беше емблемата на тези мъже. Алкохолът ги обединяваше и ги превръщаше в общество, чиито удоволствия в живота се свеждаха до лютата ракия и безразличието към свирепите навиквания на жените.

Герасим огледа тримата пияници, подпрени по стените като застинали восъчни фигури. Можеше да се обзаложи, че се подвизават тук от вечерта. Тези, на които смъртта бе отнела любимите, нямаха закъде да бързат. Съпругите на онези, които често замръкваха на това гостоприемно местенце, отдавна бяха вдигнали ръце и изобщо не ги търсеха.

Делийски не поздрави. Доближи до прогнилия тезгях и попита сърдито младежа, който бършеше чаши с мръсна памучна кърпа.