Силвия Кристъл - Пратеникът от езерото Гарда

Не биваше да я заварват тук. Натисна бравата. Прекрачи прага и в този миг усети нечие нежелано присъствие.

Найла вдигна глава и с усилие потисна вика си. Само на крачка от нея в мрака на безлюдния коридор стърчеше тъмна фигура. Тя се вгледа в чертите. Сърцето й заблъска безмилостно гърдите. Слепоочията й запулсираха до пръсване.

Колумбийката примига. Бяха я хванали на местопрестъплението. И никакви обяснения, оправдания и смекчаващи обстоятелства не бяха в състояние да омаловажат вината й.

Тя дръпна вратата зад гърба си и с облекчение чу прищракването на секрета. Не беше дори съучастник. Беше главният извършител. Найла преглътна с усилие. Оттук нататък пороят от събития щеше да се отприщи. Лавината щеше да я повлече надолу. Тя облиза устни.

Нямаше представа какво я очаква. Ако обаче някаква върховна сила беше в състояние да върне нещата назад, дикторката не би се поколебала да поеме отново същия риск. Да се спусне по същия стръмен и пагубен път. Да постави на карта съдбата си.

Роко огледа с ужас напуканите си ръце. Дланите му бяха осеяни с мехури. Ноктите бяха посинели. Върховете на пръстите изглеждаха като омазани с катран.

Усещаше, че е на ръба на изтощението. Главата му се въртеше. Краката се огъваха. Въпреки това не можеше да избяга. Бяха го превърнали в заточеник. Погледите на копачите пълзяха по тялото му. Жилестите им ръце стискаха настървено кирките и лопатите.

От сутринта с Гаврил не бяха разменили нито дума. За сметка на това Дарко не го изпускаше от очи. Броеше крачките, следеше жестовете, мереше движенията му. Цялото поведение на младия Герев напомняше озвереността на надзирател, изпитващ върховно удоволствие от страданията на осъдения.

Роко огледа небето. Слънцето не бе изкатерило още билото на планината. Беше рано. Въпреки това типовете наоколо вече трети час размахваха поривисто кирките. Натискаха с усърдие лопатите в коравата земя. Вдигаха глава единствено за да избършат потта, която се стичаше по суровите им лица. Звукът от ударите по камъка караше сърцето на Роко да подскача в гърдите му.

— Който лентяйства, престава да ни е нужен. Отърваваме се от него по най-безцеремонния начин. Хвърляме го в трапа и заравяме миризливата мърша… — Дръжката на лопатата, която стискаше Дарко, прободе гърба на чужденеца. Роко залитна и стъпалата му се заковаха на ръба на дълбокия ров. Той надникна вътре. След това огледа внушителната камара пръст. Отмести поглед към купчината камъни, които се издигаха до дупката като зловеща надгробна могила.

— Сигурно е мъчително да знаеш, че копаеш собствения си гроб… — Дарко избърса разкървавените си длани и изгледа с пламтящи очи италианеца. — Но в живота е така. Все някога губиш. Особено, когато играеш нечестно…

Дарко срита върха на лопатата и пристъпи към чужденеца.

— Искрено се надявам тези приятелчета да ми окажат честта да те закопая със собствените си ръце. Защо мислиш се натягам толкова? — Устните на младежа се извиха в крива усмивка. — За да заслужа привилегията да изпълня присъдата…

Роко издуха русия перчем от челото си.

— От самото начало разбрах, че не си с всичкия си. — Той сниши глас. — Всъщност, какво друго може да се случи с човек, който живее на такова място? Това е единствената логична развръзка. Да се превърне в скот.

Дарко присви очи.

— Гледай кой тръгнал да дава уроци по висши състояния на духа! Да ти призная, удивлявам се на дързостта ти. В ситуацията, в която се намираш, единственият ти шанс е да стане някакво чудо.

— Чудото може и да стане. Ще си тръгна невредим оттук, уверявам те. Ти ще останеш да гниеш в тази пустош.

Дарко стисна дръжката на лопатата. През изминалата нощ беше намислил да уреди сметките с негодника. Гаврил обърка плана. И за пореден път спаси кожата на нещастника.

Младежът захвърли лопатата и се наведе. Повдигна с усилие огромен плосък камък и го помъкна към рова.

Негодникът Роко нямаше вечно да се прокрадва между капките. Все някога щеше да му падне в ръчичките. Дарко пусна камъка върху влажната пръст.

Надяваше се още днес чужденецът да си плати. И то заедно с лихвите…

Това, от което Герасим Делийски толкова се страхуваше, най-после се случи. Факсът пристигна рано сутринта и съдържанието му звучеше недвусмислено.

Лейтенантът захвърли листа върху бюрото. От самото начало вярваше, че проблемът е ясен и отговаря на името Роко Рочели. А сега, изведнъж, всичко се объркваше. Фигурите върху шахматната дъска се разместваха. Пионките отказваха да се движат по правилата.