Силвия Кристъл - Пратеникът от езерото Гарда

— Баща ти тука ли е?

Момчето цъкна с език.

— Отиде в града.

— Каква работа има там?

— Не каза. Пък и не питам, за да не отнеса някой по врата.

— Кога ще се върне?

— И това не знам. Обикновено се връща по обяд…

Делийски кимна. До обяд светът можеше да се е обърнал с краката нагоре.

— Ти кога слезе в тая дупка? — Погледът на лейтенанта пробяга по стените на сумрачната катакомба.

— Малко преди четири. Още не беше съмнало.

Началникът огледа хлапака от глава до пети.

— Баща ти не знае ли, че експлоатацията на детски труд се наказва от закона?

Момчето повдигна нехайно рамене.

— Може и да знае. Що питаш мен? Питай него!

Лейтенантът отмина забележката и изрече навъсено:

— Герев мяркал ли се е насам?

— Не съм го виждал…

Герасим въздъхна. Можеше да се очаква. Гаврил никога не оставяше следи по пътя си.

— А Дарко да е минавал?

Момчето опули очи. Старшият беше превъртял. Синът на Герев не би надникнал дори в тая миризлива бърлога.

Делийски погледна нервно часовника. От няколко часа нещата се бяха изплъзнали от контрол. Огромната триетажна къща на приятеля му изглеждаше изоставена и пуста. Прозорците не светеха, вратите бяха заключени, субаруто липсваше. Полицаят изруга наум. Дори кучето не беше в колибата си.

— Ако Герев се мерне, бъди така добър да ме известиш — изрече студено той, подавайки малко измачкано листче, което момчето захвърли нехайно върху мокрия плот.

— Това е номерът на телефона ми — обясни лейтенантът, съзирайки как изписаните с писалка цифри започват да се размазват от проникващите под листа капки вода.

Герасим огледа отново дремещите по масите пияници и напусна заведението. Колкото и да му беше неприятно да признае, усойницата Гълъбина за пореден път се оказа права. Гаврил беше своенравен егоцентрик, които не дава пет пари за останалите. Който издевателства над приятелите и е безкомпромисен с противниците. И който се вълнува единствено от собствения интерес.

Делийски напипа в джоба ключа от колата. Ако психоложката казваше истината, интересите, на които служеше Герев, този път щяха да го отведат направо зад решетките.

Шестимата брадясали мъже стискаха в яките си длани тежки лопати и гледаха настървено. Очите им светеха в тъмното като зениците на глутница хищници.

Роко Рочели съзря групата и веднага съжали, че не остана в селото. Трябваше да прояви повече упорство и най-вече да не се поддава на натиска. Но добрият Гаврил не му остави никакви възможности за избор.

Роко изстена. Сега разбираше какво означава човек да направи грешен избор. Там, сред тъмния селски двор, се чувстваше в по-голяма безопасност, отколкото тук, в компанията на тези груби навъсени мъже.

Гаврил изгаси фаровете и се ръкува с всеки един от непознатите. Дарко зарови в багажника, а песът започна да скимти и дращи по стъклото, оставяйки кални следи върху панталона на спътника си.

Роко отвори вратата и кучето излетя навън. Младежът подаде глава. В ноздрите му нахлу миризмата на изгоряла трева и влажна пръст. Той се разкашля и притвори вратата. Студът, влагата и вонята останаха отвън.

Около автомобила настана оживление. Върху мократа земя изникна купчина инструменти. Неколцина изгладнели песове заподскачаха край покритите с капки стъкла на субаруто.

Роко разтърка очи. Картината беше сюрреалистична. Грубите едри мъже, кирките, освирепелите кучета. Тъмнината, влагата, смразяващата кръвта горска тишина. Той потрепери. През съзнанието му пробяга безумната мисъл, че може би всичко това е наказание. Сурово, безкомпромисно, жестоко. И все пак справедливо.

— Какво чакаш, специална покана ли? — Мускулест мъжага залепи надупченото си от шарка лице върху мокрото стъкло на автомобила. Роко се отдръпна назад.

— Ти да не си глух? — Онзи задумка с юмрук по стъклото. Младежът приплъзна тялото си към другия край на седалката. Издърпа дръжката и постави крак върху мократа земя.

Десет чифта студени очи се вторачиха в лицето му. Роко изпита неудържимо желание да потъне отново в сумрачния уют на автомобила.

Някъде зад гърба му излетя лопата. Роко по-скоро усети, отколкото съзря опасността. Сянката прелетя над главата му и той се сниши, отскачайки ловко встрани. Инструментът се стовари с трясък върху дълга каменна плоча. Дръжката се отцепи от желязото, претърколи се и спря в краката на Гаврил.

Роко изправи гръб. Ако го беше уцелило, това проклето нещо можеше да го изпрати направо в моргата. Младежът преглътна с усилие.