Силвия Кристъл - Пратеникът от езерото Гарда

Униформеният се надигна и се приведе към ухото на чужденеца.

— Съветвам те да не ядосваш началника. Добър човек е, но започнеш ли да му лазиш по нервите, изобщо не си поплюва…

Роко изпъна превития си от умората гръб. Онзи стана, заобиколи бюрото и се облегна върху рамката на прозореца.

— А сега не е лошо да напрегнеш паметта си и да ми кажеш кога точно тази пагубна идея се загнезди в съзнанието ти…

Роко сбръчка вежди.

— Тази… „пагубна идея“… Чакайте да помисля! — Той започна да хапе с настървение долната си устна. — Струва ми се, че за първи път ми хрумна, когато бях на дванадесет. Тогава…

Полицаят присви малките си безцветни очички. Заобиколи бюрото, натисна бравата и гръмкият му глас оглуши коридора:

— Началник, имаме нужда от помощта на психолог.

Роко не можеше да повярва на ушите си. Тия типове непрекъснато набутваха в сценката нови герои. Първо някакъв съмнителен труп. После групичка мними свидетели. Сега се готвеха да изритат на сцената и психолог.

Младежът поклати глава. Приятелчетата, които се въртяха наоколо, приемаха всичко за чиста монета. Не притежаваха елементарно чувство за хумор. А това вече беше проблем. Истински проблем.

Видението изчезваше и се появяваше отново сред тънки, виещи се струйки пара и приятното ухание на горски треви. Ароматът изпълваше въздуха в стаята и беше толкова всепроникващ, че създаваше натрапчивото усещане за жива, неподправена реалност.

Дарко знаеше, че е сън. Въпреки това единственото му желание беше илюзията да продължи. Оттук нататък щеше да среща баща си единствено в сънищата. Гласът на стария нямаше да оглася къщата. Допирът на тежката длан върху рамото му нямаше да му дава кураж и подкрепа.

Дарко започна да се мята неспокойно в мокрото легло. Не беше в състояние да повярва, че в един миг всичко в живота му се преобърна. Нито беше по силите му да заличи от съзнанието си мъчителния спомен от видяното.

Той се отпусна върху възглавницата и през мъглата от издигаща се към тавана пара зърна отново лицето на баща си. Този път старият му се усмихна. Не каза нито дума. Само загрижено поклати глава.

Дарко затвори очи. Искаше сънят да продължи. Още миг. Час. Два. През цялата нощ. На следващия ден. Вечно.

Една сълза се търкулна по бузата му. Нямаше защо да се заблуждава. Не беше дете. Прекрасно знаеше, че и най-прекрасните видения все някога отлитат. А този сън беше прекалено красив, за да е истински…

Психологът се оказа едра селска дама с боядисана в червено коса, охранено кръгло лице и строг наставнически поглед. От самото начало разговорът между Роко и специалистката по душевни катаклизми не потръгна. След множество изнурителни паузи, наситени с изблици на потискащо мълчание, госпожата най-после си събра парцалите и се изнесе от кабинета. На тръгване уточни злорадо, че ще се срещнат отново на следващия ден.

Роко въздъхна. Явно приятелчетата отвън бяха намислили да прекара нощта в компанията им, защото веднага след края на сеанса го замъкнаха в килията. Блъснаха вратата зад гърба му и младежът чу превъртането на ключа. Той огледа белия чаршаф и надникна под дюшека за хлебарки.

„Можеше и да е по-лошо“ — помисли си момчето и се отпусна примирено върху увисналата пружина.

Реши да не мисли за събитията през изминалия ден. Оттук нататък за случилото се трябваше да се тревожат единствено адвокатите на баща му. Пъхна ръце под главата си и се вторачи в пукнатините върху варосания таван.

Върху чисто белия лист на биографията му ненадейно се бяха вписали разтърсващи събития. Глупав инцидент, за който може би нямаше вина. Задържане. Разпит. А ако нещата се закучеха, вероятно го очакваше и съд.

Роко усети, че няма желание да се отдава на размисли за повратностите в живота. Още по-малко искаше да се хвърля в схватка с мощната прегръдка на съня. Безсъниците бяха привилегия за избраници. Самият той не беше от тях.

До слуха му долетя равномерният ритъм на спокойното му дишане. Което само след минута бе нарушено от внезапно раздвижване в коридора отвън.

Роко отлепи с усилие натежалите си клепачи. Подпря се на лакти и се заслуша в гласовете, които долетяха зад добре заключената врата.

Скоро врявата заглъхна. Виковете преминаха в приглушен шепот. Някой упорито настояваше за нещо, което друг не беше в настроение да му даде. Превъртането на ключа накара младежа да се изправи. Вратата се разтвори и на прага изникна началникът. Беше захвърлил летния костюм и стърчеше в очертанията на рамката по риза с навити над лактите ръкави. Имаше вид на човек, когото току-що са измъкнали насила от леглото.