Силвия Кристъл - Пратеникът от езерото Гарда

Младежът зад волана настъпи газта и стрелката на километража отскочи на осемдесет. В този миг до слуха му долетя далечния вой на сирена.

„Спокойно! Не търсят теб. Някой просто е известил за пожара.“

Чужденецът намали скоростта. Огледа мъртвия път. Всеки миг щеше да се размине с хората от пожарникарската служба. Не биваше да привлича вниманието им. Нито да буди подозрения.

Той се заслуша отново в приближаващия рев на сирената. В миг предната лява гума потъна в разтворен като кратер трап, зеещ в средата на пътя. Автомобилът се разтресе и младежът превключи на втора, за да изпълзи от неочаквания капан.

„Няма ли кой да оправи тия скапани пътища!“ — изруга той, политайки отново между зелените хълмове.

Младежът хвърли поглед в огледалото. „Каквото и да се случи, не бива да губя самообладание.“ Той заобиколи търкулнал се от склона овален камък. След час щеше да е в града. Ако извадеше късмет, след още три щеше да кацне в някоя оживена точка в сърцето на Европа.

Воят на сирената стана пронизителен и по всичко личеше, че момчетата от спасителната служба бързат да потушат огнената стихия.

Стрелката на километража падна на шейсет и водачът на волвото изпусна затаения в гърдите въздух. Всичко щеше да приключи още тази вечер. Трябваше единствено да действа разумно. Спокойно. И без паника.

Той закова отново поглед в огледалото за обратно виждане. В този миг го съзря. Новичко пежо с въртяща се синя светлина на покрива. Ревът на сирената огласи околността. Беше ясно като бял ден, че хората вътре бързат да свършат нещо неотложно.

„Откъде се взеха тези приятелчета?“ — Младежът намали скоростта и отби в страничното платно. За негова огромна изненада пежото също намали, отмина и спря. Сирената млъкна и няколко безкрайни секунди в автомобила не се забеляза никакво движение.

Водачът на волвото усети как по челото му избиха капчици пот. Наведе се да измъкне хартиена кърпа и в този миг видя как вратата на служебната кола се отвори. Отвътре излезе униформен тип, който намести несръчно кобура под сакото. След това се запъти към спрелия автомобил.

Униформеният се приведе и надникна във вътрешността. Младежът изчака няколко секунди, преди да свали стъклото.

— Документите, ако обичате.

Беше висок слаб мъж на не повече от петдесет. Очите му гледаха проницателно, а между веждите се бе образувала сурова бръчка.

Момчето издърпа шофьорската книжка от жабката и усети, че пръстите му треперят.

— Не се представихте… — Водачът на волвото се опита гласът му да прозвучи естествено. Той размаха документа и обясни:

— Автомобилът не е мой. Взет е под наем. Тук е договорът с фирмата за рентакар.

Униформеният се направи, че не чу забележката. Присви безцветните си очи и се вторачи в удостоверението за управление.

— Документът е издаден в чужбина… — изрече услужливо момчето.

Онзи се намръщи.

— И сам мога да установя това…

Младежът кимна. Намираше се в чужда страна. Нямаше представа как действат тук хората на реда.

— Роко Ро-че-ли — успя да прочете униформеният. Двадесетгодишен. Италиански гражданин. Постоянно живеещ в…

Последната информация като че ли го затрудни. Роко изви устни в снизходителна гримаса. Нямаше никакво намерение да улеснява задачата, с която се беше нагърбил полицаят. Поне докато не му обяснят какво точно искат от него.

— Каква е целта на посещението ви в страната?

Въпросът го изненада. Можеше да обясни, разбира се, че е тук против волята си. Че единствено упоритостта на майка му го доведе на това неприятно място. Но реши, че е по-разумно да мълчи. И да припомни на човека с униформата, че притежава права, които онзи като че ли се опитва да не зачита.

— Смятам, че е най-добре да водим този разговор в присъствието на адвоката ми — вирна брадичка младокът и преглътна нервно.

— Важното е не какво смяташ ти, а какво казва законът. — Клепачите на полицая се присвиха още повече. Безцветните му зеници се скриха под набръчканите клепачи.

— Не вярвам законът да не ми дава право на адвокатска защита — изрепчи се наемателят на волвото.

— Законът ти дава право да мълчиш, а ти говориш прекалено много. — Онзи прибра шофьорската книжка в джоба на ризата.

— Ще се наложи да дойдеш с мен.

Роко размаха невярващо ръка.

— Съществува ли някаква основателна причина за това? Или просто си играем на стражари и апаши?

Онзи опря лакти върху стъклото. Носът му почти докосна ухото на италианеца.