Силвия Кристъл - Пратеникът от езерото Гарда

„За щастие никой от предците ми не се е пръкнал в тази пустош“ — помисли си непознатият и поклати вяло глава.

— Тогава какво те води насам?

„Един глупав женски каприз.“ — Русолявият не изрече на глас мислите, които бушуваха в главата му. Само въздъхна с досада и прехапа настървено долната си устна.

— Да не ти е взела ума някоя хубавица? Селото ни се слави с най-хубавите момичета в областта.

Младежът почувства, че от този разговор започва да му призлява. Затова побърза да го прекъсне.

— Търся кмета — отсече малко грубо той.

Двамата старци се спогледаха. След това този, който държеше под око гърбавия, се засмя под мустак.

— Намерил си кого да търсиш…

— Работата не търпи отлагане — изрече припряно момчето с волвото, опитвайки се да отгатне какво се крие зад многозначителните погледи, които си размениха събеседниците му.

— Най-добре намини утре — посъветва го приятелски старецът с ножката.

„Прекрасна идея. Само че утре смятам да съм далеч оттук.“

Възможността да остане повече от час на това потискащо място го изпълни с безпокойство. Непознатият се огледа трескаво, след това приближи неуверено към пейката.

— Ще съм ви безкрайно благодарен, ако ме упътите къде бих могъл да го намеря…

— Кмета ли? — Единият от селяните повдигна ръка и посочи билото на планината.

— Виждаш ли къде е слънцето? След малко ще започне да преваля и скоро ще потъне зад хребета. Знаеш ли какво означава това?

Момчето повдигна рамене.

— Това означава, че твоят човек вече е ударил три ракии и хърка като змей горянин в хижата на склона.

Младежът прикри очите си с длан и се взря в назъбените очертания на билото.

— Къде е тази хижа? — попита троснато той.

Старецът го изгледа изпитателно.

— Не си прави труда. Слушай какво ти казвам! Намини утре!

„Ама, че неразбрани хора!“ — тръсна глава непознатият, отмятайки кичур руса коса от челото си.

— Ставай, дядка, време е да приберем козите — надигна се другият селянин, подпирайки дребното си тяло върху къса дървена тояга. Спътникът му се изправи, сбогува се набързо с момчето и двамата закрачиха бавно по неравния калдъръм.

Младежът остана сам, заобиколен от ниски, разядени от влагата притихнали сгради.

Обърна се и тръгна към заключената врата на магазина. Допря чело до прашното стъкло с надеждата да открие някого, който би могъл да му помогне. В следващия миг нечия здрава ръка разтърси рамото му. Непознатият се сепна, обърна се рязко и се озова очи в очи с уродливата физиономия на недъгавия.

— Ти още ли си тук? — изсъска ядосано младежът.

Лудият отвори беззъбата си уста и изломоти нещо неразбрано. Младият мъж се приведе заканително към преждевременно остарялото лице на гърбавия.

— Виж какво! От цялата тази история започва страшно да ми писва. Разкарай се, преди да съм си го изкарал на тебе!

— Глупав…

Младежът се отдръпна назад и присви очи. След това въздъхна примирено:

— Може и да си прав. Само глупак би се хванал на подобна въдица. Да бие толкова път за тоя, дето духа… — Той хвърли поглед към грозното лице на натрапника и в този миг забеляза как първичната злоба в очите на гърбавия отстъпи място на внезапно избуял страх.

Мъжът с волвото сбръчка вежди и проследи кривия показалец на недъгавия. В следващия миг погледът му падна върху гледка, която му се стори толкова нереална, че долната му челюст увисна от изненада.

Групата планински колиби, накацали като уморени птици по отсрещния склон, горяха като раздухвани от вятъра факли. Гъстият черен пушек се издигаше на талази към небето, скривайки напълно очертанията на планината.

Лудият хукна към долната махала. Младежът проследи накуцващата към завоя ниска изкривена фигура.

„Чудесно! Намирам се на идеалното място, дошъл съм в прекрасен момент и със сигурност съм най-подходящият човек за тази работа.“ — Младежът задържа въздуха в гърдите си, разрешавайки на мисълта да остави горчив привкус в съзнанието му. След това скочи върху неравния асфалт и се спусна към автомобила. Натисна бутона на дистанционното и системата приятелски изпиука. Русокосият седна облекчено зад волана и настъпи нетърпеливо газта.

„Няма сила, която да ме накара да остана нито минута повече тук.“

Той зави, без да намалява скоростта, но зад кирпичения плевник пред мандрата предната гума удари нещо меко. Младият мъж натисна спирачката. Колата подскочи и се разтресе. След това застана килната върху покрития с изскочили каменни плочи тротоар.