Силвия Кристъл: Пратеникът от езерото Гарда

— Причините ще ни ги кажеш ти. Само че не тук. В управлението.

Роко усети, че диша през устата.

— Искам да чуя незабавно в какво ме обвинявате — изрече на един дъх той. Униформеният се изправи. По всичко личеше, че започва да губи търпение.

— Не се прави на глупак! — Ченгето заби пръсти в кобура. — Прекрасно знаеш, че съществуват свидетели.

Не знаеше. И му беше неприятно да го научи.

— Наясно си, че си оставил зад гърба си труп… — Гласът на униформения прозвуча злобно.

Роко почувства как ледена тръпка пропълзя по тялото му. Труп! Самата дума звучеше зловещо.

— Това трябва да е някаква шега — опита да се засмее той.

— Нямам навика да се шегувам, преди да е изтекло работното ми време. — Онзи издърпа вратата на волвото. След това изрече грубо:

— Слизай!

Роко се поколеба. Зачуди се дали, ако изрита униформения, блъсне вратата и настъпи газта, ще е в състояние да офейка. Или ще му забият някой куршум в гърба, преди да е взел първия завой.

Разумът му нашепваше, че не бива да рискува. Инстинктът за самосъхранение обаче му диктуваше да попречи на тоя, дето се правеше на много страшен, да го тикне зад решетките.

— И все пак настоявам обвиненията да бъдат предявени в присъствието на адвокат… — Роко допря върха на омазаната с кал маратонка върху нагорещения асфалт.

— Щом толкова настояваш, може и да стане…

— Трябва да съм сигурен, че правата ми няма да бъдат накърнени…

Полицаят се извърна рязко.

— Някой гарантирал ли е на оня нещастник, че няма да му стъпчеш правата?

Роко изскочи от колата.

— Колко пъти трябва да ви повторя, че нямам нищо общо с престъплението, за което говорите? Не съм виждал никакъв труп.

Униформеният изсумтя недоволно и побутна чужденеца по рамото.

— Тръгвай! В управлението ще ти помогнем да освежиш паметта си.

— Паметта ми е удивително свежа…

Ченгето отвори вратата на пежото и Роко с изненада установи, че на задната седалка се е настанил някакъв непознат.

— Качвай се! — нареди служителят на реда. — И те съветвам да се възползваш от правата си и да мълчиш. В противен случай всичко, което изломотиш, ще бъде използвано срещу тебе. Ясно ли е? — Той бутна Роко на свободното място до цивилния и тресна вратата. Седна зад волана, направи рязък завой и пежото се заклатушка между дупките по пътя.

„Не трябваше изобщо да стъпвам на това идиотско място!“ — Роко опря чело в стъклото. От самото начало вътрешният глас му нашепваше, че това пътуване не вещае нищо добро.

Младежът прехапа устни. Единствено обстоятелството, че майка му най-после ще осъзнае колко неразумно постъпи, изпращайки го тук, го изпълни със смътно задоволство.

Беше изгубил представа за времето. Тичаше, напрягайки всичките си сили. Гол до кръста, бос, с навити над коленете крачоли. Потта се стичаше по широкия му гръб, но Дарко не усещаше нито жегата, нито умората, нито дори болката от камъчетата, които се забиваха в стъпалата му. Чуваше единствено тежкото дишане на кучето, което го следваше по склона.

В миг внезапен камбанен звън разбуди околността. Дарко спря и преви изнуреното си тяло. Пое дълбока глътка въздух, след това се запита дали е възможно селото все още да нехае за грозящата го опасност.

Ударите на камбаната отекнаха тревожно в унесената в следобедна дрямка селска кория. Дарко прокара ръка по потния гръб на четириногия си спътник. Погали кучето по главата и прошепна в ухото му:

— Тръгвай, приятел! Трябва да стигнем до върха.

Кучето дишаше тежко, изплезило език. Младежът го побутна и хукна отново нагоре. Запита се къде ли е Гаврил. Баща му беше излязъл още преди изгрев-слънце. Момчето стисна очи. Молеше се единствено старият да не е останал да обядва в колибата на склона. Надяваше се нещо да го е спряло по пътя натам.

Гаврил имаше навика да обикаля градините от ранни зори. По обяд обикновено изкатерваше височината и изчакваше в къщичката на върха жегата да премине. Когато слънцето започнеше да преваля зад билото на планината, поемаше обратно към овошките и лозите.

Дарко усети бесния ритъм на сърцето си. Ударите на камбаната му пречеха да разсъждава трезво. Запита се дали изобщо ще пристигне помощ. Хората от града бяха в отпуски. Освен това едва ли някой си беше направил труда да ги извести за опасността.

Той спря отново и за първи път, откакто беше излязъл от къщи, усети, че умората, болката в разкървавените стъпала и тревогата от неизвестността го връхлитат като хищни птици.