Силвия Кристъл - Пратеникът от езерото Гарда

В миг до слуха му долетя воят на сирена. Дарко трепна и се вторачи с надежда в извивките на кривия селски път.

„Пожарникарите!“

Сърцето му заби още по-лудо и младежът се втурна след кучето. Песът се въртеше безпомощно около най-пресните следи, които бе оставил огънят. Когато доближи, Дарко усети как пушекът нахлу в дробовете му. Гъстият черен дим нямаше да му разреши да види дали баща му е в къщичката. Младежът се разкашля. В очите му бликнаха сълзи.

„Защо се бавят толкова?“ — Той впери премрежения си поглед в далечината, но не зърна червения покрив на пожарникарската кола. Не долови и тревожния вой на сирената й.

„Какво става? Къде се запиляха тези хора?“

Момчето закри устата си с длан и закрачи към овъглените колиби. От къщичките бе останала само миризмата на изгоряла суха слама, тъмни лепкави сажди и сивкава пепел. Тук-там се въргаляха останките от очукан тиган, недогоряла подпорна греда и ръждива газена лампа.

Дарко почувства парещата топлина на земята. Въглените горяха разранените му стъпала, но той не усещаше болката. Бе впил поглед в проснатото върху пепелта безжизнено тяло и мисълта му упорито отказваше да приеме това, което всичките му сетива крещяха.

„Не може да е истина! Всичко е само лош сън. Сега ще се събудя…“

Проблясващ под играта на слънчевите лъчи предмет заслепи погледа му. Дарко примига и пристъпи още една крачка напред. В следващия миг различи между свитите пръсти на овъглената длан инкрустираното джобно ножче на баща си.

Почувства как невидима сила го блъсна в сърцето. Дъхът му спря. Всичко наоколо се завъртя.

„Сега ще се събудя!“

Това бе последната мисъл, която прониза съзнанието му, преди да се свлече безчувствен върху обгорената от огъня земя.

— Добрата новина е, че говори езика. Лошата е, че му доставя удоволствие да се прави на невменяем.

Роко вдигна отегчено глава. Кървясалите му от слънцето и умората очи огледаха с презрение полицая. Униформеният хвърли свиреп поглед към превитото върху стола тяло. След това тресна вратата зад гърба си.

Роко се загледа в осеяния с кални стъпки под. Първоначално помисли, че ще го върнат обратно в селото. Когато видя табелата обаче, осъзна, че ония двамата са решили да го хвърлят направо в лапите на лъва.

— Виж какво, малкия. Знаем всичко до най-дребната подробност. Но искаме да чуем историята от твоята уста.

Роко не разбираше защо си правят този труд. Нямаше история. Всичко стана за миг. Както обикновено се случват тези неща. Единствената му вина беше, че си плю на петите.

— Ясно е, че си го замислял…

Устните на момчето се извиха в пренебрежителна усмивка. Тия приятелчета не можеха да се похвалят с изблици на прозрения.

— Единственото, което се опитвам да разбера, е мотивът — изрече почти дружелюбно гладко избръснатият костюмиран тип, в чийто кабинет се водеше разпитът.

„Мотивът!“ — Роко се размърда върху твърдия стол. След като преди час го оставиха сам в тясната стая с решетка на прозореца, той усети как изведнъж напрежението се изпари. Някаква непосилна тежест се свлече от гърба му. Беше истинско безумие да разиграват този театър. Всеки ден се случваха подобни неща. Не разбираше защо ченгетата придават изкуствен драматизъм на нещо толкова банално.

— Ще съм ти безкрайно благодарен, ако ни съдействаш. Искам единствено да изясним подробностите. — Костюмираният седна зад високо чамово бюро. Погледът му остана прикован върху безизразното лице на задържания.

„Подробностите…“ — Роко разтърка подутите си клепачи. Ченгетата се опитваха да изсмучат от пръстите си факти, които не съществуваха. Правеха усилия да изтръгнат подробности, които не се бяха случвали.

— Посещението ти в селото има ли някаква конкретна цел?

„Разбира се! Да предизвикам бъркотия в кокошарника на попа.“

Роко въздъхна. Нямаше да го оставят на мира. Не и докато не изкопчат нещо, което да придаде правдоподобност на скалъпената им версия.

— Добре! — Костюмираният се изправи. — Не ми оставяш никакви възможности за избор. — Той отвори вратата и даде знак на свой колега.

Роко вдигна глава. Пред него отново стърчеше униформеният, който го спря на пътя. Този тип страшно си падаше по ролята на злото ченге.

— Ще се наложи да започнем отначало. — Униформеният се настани на стола срещу него. Роко повдигна рамене. Беше му все едно откъде ще започнат. Единственото му желание беше по-бързо да приключат.