Дийн Кунц - Мистър Убийство

И двамата замълчаха за миг.

Вятърът запокитваше дъждовните струи в стъклата на прозорците.

— Как е възможно да изглежда също като теб? — попита Пейджи.

— Не зная.

— Защо е казал, че си му откраднал живота?

— Не знам. Просто, не знам!

— Страхувам се, Марти. Искам да кажа… всичко е толкова странно. Какво ще правим?

— След тази вечер и аз не зная. Но тази нощ поне няма да останем тук. Отиваме на хотел.

— Но ако полицаите не го открият някъде мъртъв, ще има и утре… и другиден.

— Всичко ме боли. Уморен съм. Не мога да мисля. В момента мога да ти кажа какво ще правим тази нощ, Пейджи. Ще се тревожа за утрешния ден, когато дойде.

Прелестното и лице бе набраздено от тревогата. Не беше я виждал и наполовина така разстроена от много време насам — откакто Шарлът се разболя преди пет години.

— Обичам те — каза Марти, докосвайки нежно лицето й.

Полагайки ръката си върху неговата, Пейджи промълви:

— О, господи, и аз те обичам, Марти — тебе и момичетата — повече от всичко на света, повече от живота! Не можем да позволим нещо да се случи с нас… и с това, което имаме заедно. Просто не можем .

— Няма да позволим — каза Марти, ала думите му прозвучаха неискрено и фалшиво като перченето на някой младок.

Осъзнаваше, че нито той, нито Пейджи хранят каквато и да е надежда да бъдат опазени от полицията и с мъка потискаше гнева си поради факта, че на него и жена му не бе оказано дори подобие на онова внимание, любезност и отзивчивост, които представителите на властта обикновено оказваха на героите в романите му.

В основата си криминалните романи бяха книги за борбата между доброто и злото, за тържеството на първото над последното и за това колко надеждно е правосъдието в условията на съвременната демокрация. Романите му се търсеха, защото те успокояваха читателя, че системата в повечето случаи действа, дори животът ежедневно да ни поднасяше доказателства за доста по-тревожни заключения. Марти бе работил в жанра с увереност и огромно удоволствие, защото му се щеше да вярва, че службите на закона и реда, както и съдилищата почти винаги отсъждат справедливо и изкривяват истината само по невнимание. Но сега, когато за първи път в живота си той се бе обърнал към системата за помощ, тя вече отказваше да работи. Отказът не само заплашваше неговия живот, заедно с този на жена му и двете му дъщери, но поставяше под съмнение стойността на всичко, написано от него до сега, както и достойнствата на каузата, на която бе посветил толкова много години на усърден труд и борба.

Лейтенант Лоубок се върна във всекидневната и се заразхожда така, сякаш позираше за модни снимки в списание „Екскуайър“. Той носеше прозрачен, найлонов плик за събиране на веществени доказателства, в който се намираше черен несесер за бръснене. Сядайки на стола, Лоубок сложи плика върху масата.

— Мистър Стилуотър, добре ли заключихте къщата си когато излязохте тази сутрин?

— Дали съм заключил?! — попита Марти, чудейки се накъде биеше лейтенантът този път и опитвайки се да прикрие гнева си. — Да, добре заключих. Много внимавам за тези неща.

— Мислили ли сте за това как евентуално нападателят ви е успял да влезе в къщата?

— Предполагам, че е счупил прозореца. Или е разбил някоя ключалка.

— Знаете ли какво има тук? — попита Лоубок, потупвайки черния, кожен несесер през найлоновия плик.

— Боя се, че очите ми не са рентген — отвърна Марти.

— Мислех, че това може да ви е познато.

— Не.

— Намерихме го във вашата голяма спалня.

— Не съм го виждал никога преди.

— Върху тоалетката беше.

— Казвайте направо, лейтенант — рече Пейджи.

Слабата усмивка отново пробягна по лицето на Лоубок — беше като някакъв призрак, появил се за миг над масичката за викане на духове.

— Това е пълен комплект от шперцове — обяви Лоубок.

— Така ли е влязъл? — попита Марти.

Лоубок сви рамене и каза:

— Предполагам, че такова трябва да е заключението ми.

— Досадно е, лейтенант! Ние имаме деца, за които се безпокоим. Съгласен съм с жена ми — просто кажете направо!

Навеждайки се над масата и пронизвайки отново Марти с характерния си, нетрепващ поглед, детективът каза:

— Полицай съм от двадесет и седем години, мистър Стилуотър, и сега за първи път виждам при взлом в частен дом някой да използва професионални шперцове.

— Е и?

— Престъпникът обикновено счупва стъклото на някой прозорец или разбива някоя ключалка, както вие казахте. Понякога избиват от жлебовете някоя плъзгаща се врата или прозорец. Средностатистическият крадец разполага със сто начина за влизане в частен дом… и всички те са много по-бързи, отколкото отварянето на врата чрез шперц.