Дийн Кунц - Мистър Убийство

Ослет полагаше специални грижи тази тема никога да не бъде подхващана.

Сега в мислите му думата „клингъновци“ дрънчеше като камбана при пожар.

С перспективата да бъде изложена на риск една цяла организация, защото следите на Алфи се губеха, и пред лицето на факта, че нещо изключително мощно и зло бе пуснато на свобода, връщането в Оклахома Сити през безкрайната, безлюдна и тъмна пустош щеше да бъде мрачно и потискащо. Последното нещо, което Ослет можеше да понесе, беше Клокър да го атакува с някой разгорещен и изтощителен монолог за капитан Кърк, мистър Спок, Скоти, останалите от екипажа и приключенията им в най-отдалечената точка на един свят, който макар и на филм, бе зареден с много повече смисъл и изпъстрен с много повече моменти на школско просветление, отколкото действителният свят, който бе богат на трудни ситуации, грозни истини и безсмислена жестокост.

— Хайде да се махаме оттук — каза Ослет, промъкна се покрай Клокър и тръгна към предната част на голямата каравана. Той не вярваше в бога, но все пак горещо се молеше Карл Клокър да изпадне в едно от своите безмълвни самовглъбявания.

Сайръс Лоубок се извини, че за малко ще отсъства, тъй като се налагало да отиде в друга стая при свой колега, който искал да разговаря с него.

Марти почувства облекчение, когато детективът излезе от стаята. Пейджи се отдалечи от прозореца и се запъти към Марти, като отново седна на стола до него.

Макар че в чашата му вече нямаше пепси, бучките лед се бяха стопили отчасти и той изпи студената вода.

— Единственото нещо, което искам сега, е, да сложа край на всичко това. Не трябва да стоим тук! Не и когато онзи човек е някъде на свобода!

— Мислиш ли, че трябва да се тревожим и за децата?

… имам нужда… от моята Шарлът, моята Емили…

— Да — отвърна Марти. — Безпокоя се за тях и то страшно много.

— Но ти си го прострелял два пъти в гърдите!

— Мислех същото — че лежи в преддверието със счупен гръбнак, но той е станал и е избягал… Или, накуцвайки, се е измъкнал… Или просто се е изпарил. По дяволите! Не зная какво става тук, Пейджи, но историята е по-невероятна и от най-смелите ми романи! А още не е приключила. Съвсем не!

— Ако само Вик и Кейти се грижеха за децата, разбирам. Обаче там има и полицай.

— Надуши ли мръсникът къде са момичетата, на часа ще пречука и тримата — ченгето, Вик и Кейти.

— Но ти се справи с него.

— Имах късмет, Пейджи. Направо адски късмет! Убиецът изобщо не си е представял, че аз имам зареден пистолет в чекмеджето на бюрото или пък, че ще го използвам, дори да имам. Изненадах го, но той няма да допусне това да се случи отново. Всички изненади вече ще са на негова страна.

Марти наклони чашата към устните си и остави едната полуразтопена бучка лед да се хлъзне върху езика му.

— Кога си извадил оръжията от шкафа и кога си ги заредил?

Все още с парчето лед в устата, той каза:

— Видях, че това те уплаши. Направих го тази сутрин, преди да отида при Пол Гътридж.

— Защо?

Марти успя отчасти да опише странното усещане, което го бе обзело — усещането, че нещо го връхлита и ще да го унищожи, преди още да е разбрал какво точно е то. Опита се да обясни на Пейджи как чувствата му се бяха сгъстили и прераснали в паника и как той, почти обезумял от страх, бе изпитал необходимостта от оръжие, за да се защитава.

Бе се смутил да й каже, защото би изглеждал психически нестабилен… ако развоят на събитията не бе доказал валидността на неговите възприятия и предпазни мерки.

— Значи нещо наистина е приближавало — рече Пейджи. — Двойникът. Ти си усетил, че той идва.

— Да, предполагам… по някакъв начин…

— Психически.

Марти поклати глава отрицателно.

— Не, не бих казал. Не и ако имаш предвид някаква картина в съзнанието ми. Не става въпрос и за видение. Аз не видях онова, което идваше, нито пък имах ясно предчувствие. Просто само това… това ужасно чувство за натиск, за тежест… като онези влакчета по увеселителните паркове — завърта те с такава скорост, че ти просто си прикован към седалката и чувстваш как някаква тежест притиска гърдите ти. Знаеш. Качвала си се на такива въртележки. Шарлът толкова ги обича…

— Да, разбирам… поне мисля, че разбирам.

— Ето, така започна… и стана сто пъти по-лошо, докато накрая едва можех да дишам. После изведнъж всичко изчезна, когато тръгнах за кабинета на доктора. А по-късно, като се прибрах, мръсникът беше вече тук, но влизайки в къщата, аз не усетих нищо.