Дийн Кунц - Мистър Убийство

На едната стена са окачени негови снимки, а също на Пейджи и децата на различни възрасти. Той извръща очи от тях. Вълнуват го толкова силно, че може отново да се разплаче.

Трябва да се съвземе и да овладее чувствата си, за да може най-добре да предаде на родителите си в колко сложна и загадъчна ситуация се намират. Тримата разполагат със съвсем малко време, за да обмислят плана си на действие, преди да пристигне натрапникът.

Майка му сяда на дивана до него. Взима между дланите си дясната му ръка и я стиска окуражително.

От лявата му страна неговият баща е седнал на самия край на едно от креслата. Навежда се напред загрижен, внимателен, тревожно навъсил чело.

Иска да им каже толкова неща, а не знае откъде да започне. Колебае се. За миг го обзема страх — струва му се, че никога няма да намери първата дума, че ще онемее или ще блокира психически и то много по-лошо, отколкото тогава в кабинета, когато се опитваше да напише първото изречение на своя първи роман.

Когато обаче изведнъж започва да говори, думите се изтръгват от устата му така, както бурната водна стихия би срутила язовирен бент.

— Един човек… има един мъж, който изглежда точно като мене! Дори аз не мога да открия никаква разлика… Той е откраднал живота ми! Пейджи и момичетата мислят, че аз съм той, но не съм… Не зная кой е, нито как е успял да заблуди Пейджи! Той е взел спомените ми, оставил ме е без нищо… и аз просто не зная как… не зная как… как е могъл да открадне толкова много от мене и да ме остави толкова празен и ограбен!!!

Баща му изглежда разтревожен! И как няма да е, след тези ужасни разкрития?! Но в уплахата на баща му има нещо не както трябва, нещо неопределимо, което не може да бъде назовано.

Ръцете на мама сграбчват дланта му повече инстинктивно, отколкото съзнателно. Той не смее да я погледне.

Убиецът бързо продължава, съзнавайки, не те са объркани. Няма търпение да им обясни, за да ги накара да разберат.

— Говори като мене, ходи като мене, има същата стойка, изглежда така, като че ли наистина съм аз. Ето защо аз доста мислих, опитвах се да разбера кой е той, откъде може да е дошъл и стигах винаги до едно и също обяснение. Дори да ви се струва невероятно, все пак това би трябвало да е както във филмите… нали разбирате… като с Кевин Макарти или Доналд Съдърланд в новата версия на „Нашествието на крадците на тела“ … нещо нечовешко, не от този свят, нещо, което може да подражава отлично на хората, да изцежда спомените им, да става човек… Само че по някаква причина това същество не можа да ме убие и да се отърве от трупа ми след като вече е взело онова, което е било в съзнанието ми.

Той замлъква, останал без дъх.

Миг-два родителите му мълчат.

Споглеждат се. Не му харесва този поглед… никак не му харесва…

— Марти — казва баща му, — защо не започнеш отначало? Говори по-бавно и ни разкажи какво се е случило — едно по едно…

— Опитвам се да ви кажа! — възкликва той, отчаян. — Зная, че е невероятно… просто не е за вярване! Но, татко, аз ви казвам истината!

— Искам да ти помогна, Марти. Искам да ти вярвам. Така че просто се успокой, кажи ми всичко отначало и ми дай възможност да разбера.

— Нямаме много време! Нима не разбирате?! Пейджи и момичетата идват насам с това… това същество, това нечовешко нещо! Трябва да ги освободя от него! С ваша помощ трябва някак да го убия и да си върна семейството, преди да е станало твърде късно.

Майка му е пребледняла и хапе устни. Очите й се замъгляват, изпълват се със сълзи. Ръцете й така силно го стискат, че почти го боли. В него се надига плаха надежда, че поне тя разбира колко бързо трябва да се действа и каква е истинската природа на грозящата ги опасност.

— Всичко ще бъде наред, мамо — казва той. — Ще се справим някак. Заедно имаме голям шанс.

Той поглежда през единия от прозорците в предната част. Очаква да види как бялата кола пристига по заснежената улица и как спира в алеята. Още не. Все още имат време — минути… секунди може би, но все пак време.

Баща му се прокашля и казва:

— Марти, не зная какво става тук…

— Казах ти какво става! — изкрещява той. — По дяволите, татко! Да знаеш само какво преживях! — В очите му отново напират сълзи, но той се мъчи да ги сдържи. — Толкова съм страдал, толкова съм се страхувал… откакто се помня… Уплашен, самотен… непрекъснато се опитвах да разбера…

Баща му протяга ръка и я поставя върху коляното му. Разтревожен е, но не така, както би трябвало да бъде. Видимо той не е ядосан, че някакво чуждопланетно същество е откраднало живота на сина му и не е така уплашен, както би трябвало да бъде, щом вече знаеше, че по земята сега се разхожда същество, което минава за човек. Той е по-скоро само разтревожен и… тъжен. Върху лицето му личи, а в гласа му се усеща особена тъга, която не може да се сбърка с нищо друго.