Дийн Кунц - Мистър Убийство

Тази фантазия особено силно го привлича. Една част от него копнее за свят под стъклен похлупак, за доброволен и благодатен затвор, неподвластен на времето и промените — спокоен, чист, без страх и борби, без загуби, където сърцето никога не изпитва тревога.

Красив, красив, падащ сняг! Сняг, от който небето побелява преди земята — бяло, въздушно опиянение! Това е толкова прелестно и го затрогва толкова дълбоко, че в очите му бликват сълзи.

Чувствителността му е изострена. Понякога съвсем обикновени изживявания носят такава болка. Чувствителността е цяло проклятие в един тъй груб и нецивилизован свят.

Призовавайки цялата си смелост, той отново се обръща към къщата. Натиска звънеца, изчаква миг-два и пак го натиска.

Майка му отваря вратата.

Той няма спомен за нея, но интуитивно разбира, че тази е жената, която му е дала живот. Лицето й е леко закръглено и сравнително гладко за възрастта й. То е самата доброта! Неговите собствени черти са като далечно ехо на нейните. Очите й са също толкова сини, колкото и неговите, които вижда сутрин в огледалото, макар че нейните са сякаш два прозореца към една душа много по-чиста от неговата.

— Марти! — възкликва изненадано майка му и веднага топло му се усмихва, разпервайки ръце за прегръдка.

Трогнат от незабавния и радушен прием на майка си, той прекрачва прага и се озовава в прегръдките й. Притиска се в нея така, сякаш ако я пусне, ще се удави.

— Мили, какво става? Какво се е случило? — пита го тя.

Едва тогава убиецът разбира, че всъщност той хлипа. Толкова е развълнуван от нейната обич и толкова благодарен , че най-после е намерил дом, който му принадлежи и където той е добре дошъл, че не може да овладее чувствата си.

Заравя лице в белите й коси, ухаещи леко на шампоан. Толкова е топла… по-топла от другите хора и той се пита дали всички майки са такива.

Тя извиква баща му:

— Джим! Джим, ела бързо!

Убиецът се опитва да говори, опитва се да й каже, че я обича, но гласът му секва, преди да може да произнесе и една дума.

Тогава на вратата, забързан, се показва баща му.

Макар сълзите да размазват образа му, той веднага го познава. Прилича повече на него, отколкото на майка си.

— Марти, сине, какво се е случило?

Убиецът е запазил една прегръдка и за баща си, неизказано благодарен за отворените му обятия. Вече не е самотен, вече живее в света под стъклен похлупак, вече е ценен и обичан. Обичан!

— Къде е Пейджи? — пита майка му, поглеждайки навън, в снежната виелица през отворената врата. — Къде са момичетата?

— Тъкмо обядвахме в ресторанта — намесва се баща му, — когато Джейн Торисън ни каза, че са съобщили за тебе в новините. Уж си бил застрелял някого, но май всичко било измама. Нищо не можахме да разберем.

Убиецът още не може да си поеме дъх и не е в състояние да отговори.

— Опитвахме се да ти се обадим, веднага щом влязохме вкъщи — подхваща отново баща му, — но ни отговори телефонният ти секретар и ние ти оставихме съобщение.

Майка му пита повторно за Пейджи, Шарлът и Емили.

Той трябва да се овладее, защото фалшивият баща може да пристигне всеки момент.

— Мамо, татко! Сполетя ни голяма беда! — казва им той.

— Трябва да ни помогнете! Моля ви! Боже мой, трябва да ни помогнете!

Майка му затваря вратата и декемврийският мраз остава отвън. Двамата го повеждат към всекидневната — от едната страна майка му, от другата баща му — обградили го с любовта си, докосващи го с ръцете си, с лица, преливащи от съчувствие и нежност. Той си е у дома. Най-после у дома!

Не си спомня и всекидневната — така, както не помни майка си и баща си, снега в своето детство. Подът от дъбови дъски, нашарени с по-тъмни пръстени, е застлан с килим в прасковено розово и зелено — персийски тип. Мебелите са тапицирани с дамаска, а дървените им части са от червеникавокафяво черешово дърво. На полицата над камината има две вази с изрисувани китайски пагоди върху тях. Между вазите бавно и тържествено тиктака часовник.

Майка му го отвежда до дивана и казва:

— Мили, чие яке си облякъл?

— Моето — отвръща й той.

— Но това е новият модел на студентските якета!

— Пейджи и децата добре ли са? — попита баща му.

— Да, добре са. Не са ранени — отговаря му той.

Майка му докосва с пръсти якето.

— В училище приеха този модел едва преди две години — казва тя.

— Мое е — повтаря убиецът и сваля бейзболната си шапка, преди майка му да забележи, че тя е малко голяма за него.