Дийн Кунц - Мистър Убийство

Брадва! Още веднъж! Брадва, брадва, брадва…

Тишина… покой…

Тялото на пода вече не трепери в предсмъртен гърч.

Добре беше. Нито викове, нито крясъци, нито изстрели.

Той знае, че е герой, а героите винаги побеждават. И все пак колко по-хубаво е, когато победата е постигната, вместо само предвкусвана.

Сега чувства огромно облекчение, каквото не е изпитал през целия ден.

Връща се при задната врата, наднича навън и поглежда нагоре и надолу по улицата. Никой не се вижда. Цари пълна тишина.

Убиецът дръпва отново вратата, пуска брадвата на пода и поглежда към мъртвите с благодарност. Чувства се толкова близък с тях заради онова, което е споделил.

— Благодаря ви — прошепва нежно той.

Претърсва и двата трупа. Макар да имат документи за самоличност в портфейлите си, убиецът подозира, че те са фалшиви. Не намира нищо интересно, освен седемдесет и шест долара в брой, които взима.

Претърсва бързо микробуса, но не намира нито папки, нито тетрадки, нито бележки или други документи, които да сочат името на организацията, притежаваща микробуса. Пипат съвсем чисто.

Кобурът с пистолета виси от облегалката на стола, на който бе седял първият оперативен. Оръжието е „Смит и Уесън“ — 38-милиметрово, специален модел — „Чийфс Спешъл“.

Убиецът смъква якето си, слага кобура върху боровинковия си пуловер, нагласява ремъка така, че да му е удобно и отново се закопчава. Измъква револвера и отваря цилиндъра. Върховете на гилзите блестят. Зареден е докрай. Той затваря цилиндъра и пъха оръжието обратно в кобура.

Мъртвият на пода има кожен калъф, закачен за колана на панталоните му, който съдържа два пълнителя.

Убиецът го взима и го закачва за своя колан — така ще има много повече амуниции, отколкото са му необходими, за да се справи с фалшивия си съперник. Неговите безлики началници обаче изглежда са по следите му и кой знае какви беди го очакват, преди да си възвърне името, семейството и откраднатия живот.

Вторият мъртвец седи отпуснат върху стола, брадичката му е върху гърдите. Не успя да извади оръжието, за което посегна. То е все още в кобура.

Убиецът го изважда. Още един специален модел. Заради късата цев, револверът се събира в сравнително големия джоб на якето.

Той болезнено усеща, че времето много бързо напредва. Излиза от фургона и затваря вратата след себе си.

Първите снежинки от зимната виелица се стрелват от северозападния небосклон, описвайки спирали. Духа мразовит вятър. Отначало снежинките са малобройни, но големи и пухкави.

Докато пресича улицата, упътвайки се към бялата къща с дъсчения обков и зелените капаци, убиецът изплезва език, за да улови някои от тях. Навярно така е правил и в детството си, когато е живеел на тази улица и се е радвал на първия сняг.

Няма спомени за снежни човеци, за бой със снежни топки с другите деца и за пързалки и шейни. Макар че сигурно е вършил всичко това, то е изличено от паметта му заедно с много други неща и сега дори не може да изпита сладостната носталгия от спомена за тях.

Пътека, покрита с каменни плочи, преминава през кафявата, вледенена пръст на предния двор.

Той изкачва трите стъпала и прекосява площадката пред входната врата.

На входа обаче изведнъж е скован от страх. От другата страна на прага е миналото му… А също и бъдещето му. Откакто внезапно се е осъзнал, отчаяно търсейки свободата, той за първи път стига толкова далече. Този миг можеше да се окаже най-решаващият в неговия поход на възмездието. Повратният момент! Родителите могат да бъдат предани съюзници в тежки мигове… тяхната вярност, тяхната надеждност… тяхната вечна любов… Убиецът се бои, че може да направи нещо сега, когато е пред прага на успеха… Може да ги отблъсне от себе си и да провали всички шансове за възвръщане на своя собствен живот. Толкова много е заложено на карта, ако се реши да натисне звънеца.

Разколебан, той се обръща към улицата и изведнъж е омаян от гледката, защото сега снегът вали много по-обилно отколкото, когато приближаваше къщата. Снежинките са все още огромни и пухкави — милиони снежинки! — и образуват малки вихрушки под напора на лекия северозападен вятър. Те са толкова ярко бели, че изглеждат лъчисти… като дантелено кристални пеперуди, изпълнени с мека, вътрешна светлина. И денят вече не изглежда мрачен. Светът е така притихнал и ведър — две качества, които бе срещал толкова рядко в своя живот — че е сякаш нереален… Или може би той просто е попаднал в една от онези кристални топки, показващи вечно малки, зимни пейзажи, които, щом бъдеха разклатени, на часа се изпълваха със снежни вихри.