Дийн Кунц - Мистър Убийство

Той маха капака на аерозолната опаковка, откривайки пръскащата дюза. Има два начина на употреба, отбелязани с думите: „СПРЕЙ“ и „СТРУЯ“. Нагласява опаковката на „СТРУЯ“ и я пъха в единия от джобовете на колежанското яке.

Между краката на мъртвеца, в голяма сиво-зелена кана е разположен огромен букет от рози и карамфили, нежни, бели цветчета и папрати. Убиецът смъква каната от фургона, като я държи с две ръце, а с рамото си блъсва вратата.

Носейки букета съвсем естествено, като все пак крие лицето си от наблюдаващите в червения фургон, той отива до вратата на къщата, пред която са спрели и двата микробуса. Никой не е изпращал цветя на този адрес. Убиецът се надява, че в къщата няма никой. Ако някой все пак отвори вратата, ще се престори, че е сбъркал адреса. Тогава ще се върне на улицата с букета, вдигнат пред лицето му.

Късметът му работи. Никой не отговаря на позвъняването му. Той натиска звънеца няколко пъти и чрез езика на тялото показва нетърпение.

Обръща гръб на вратата и тръгва по пътеката към улицата.

Гледа през стеблата на цветята и зелените папрати, които държи пред себе си, и добре вижда едната страна на червения микробус — забелязва, че той има два прозореца с огледални стъкла и в задната си част. Като се има предвид колко тиха и безлюдна е улицата, убиецът е сигурен, че те го наблюдават, просто защото няма какво друго да правят.

Така е добре. Той е най-обикновен разносвач на цветя, който се е ядосал. Наблюдаващите няма да имат причина да се боят от него. Дори, нека го следят сега, та да могат да разберат, че не е опасен и отново да насочат вниманието си към бялата, облицована с дъски къща.

Убиецът минава плътно покрай наблюдателния пост. Вместо обаче да продължи по напукания и изронен тротоар до задната врата на цветарския фургон, той свива пред него и зад ваканционния микробус.

На задната му врата има малък, кръгъл прозорец с огледално стъкло и тъй като ония може би все още го наблюдават, убиецът симулира злополука. Спъва се, оставя букета да се изплъзне от ръцете му и започва гневно да ругае, когато всичко се пръсва върху черната настилка.

— Ах, мамицата ти! Твойта кожа! Гот, много гот! Мамка ти, мамка ти, мамка ти!

Още докато сипе ругатните, той се навежда под кръглия прозорец и изважда от джоба на якето си спрея с размразяващата течност. С лявата си ръка сграбчва дръжката на вратата.

Ако вратата е заключена, той ще разкрие намеренията си като се опита да я отвори и не успее. Тогава здраво би загазил, защото ония навярно са въоръжени.

Те обаче изобщо не очакват нападение и убиецът предполага, че вратата ще бъде отключена. Предположението му е правилно. Бравата леко се превърта.

Той не се оглежда, за да провери дали някой не е излязъл на улицата и дали не го е забелязал. Ако погледне през рамо, само ще изглежда по-подозрителен за околните.

Дръпва рязко вратата. Влетява във фургона и още преди да разбере, дали вътре има някой, натиска дюзата на спрея като го размахва във въздуха.

Микробусът е натъпкан с електронно оборудване. Върху контролните пултове мъждукат светлини. Два въртящи се стола са закрепени здраво за пода. Наблюдателите са двама.

Този, който е по-близо, сякаш се е надигнал само преди миг с намерение да погледне през илюминатора. Замръзва слисан — вратата рязко се отваря!

Плътната струя от размразяващия химикал покрива лицето му и го заслепява. Той вдишва и гърлото и дробовете му пламват… остава без дъх, дави се, не може да извика.

Всичко се слива в едно движение… Той е като машина… програмирана… на високи обороти…

Брадвата за лед… измъква я от колана си. Описва мощна дъга… замахва силно… към дясното слепоочие… изхрущяване… онзи се строполява на земята… изтръгване на брадвата…

Вторият… на другия стол… има слушалки на главата… седнал е пред някакво устройство зад шофьорската кабина… с гръб към вратата. Слушалките са заглушили задаването хриптене на партньора му… надушва раздвижване… усеща как фургона се разклаща, когато първият оперативен се сгромолясва на пода. Извръща се, както е на стола. Посяга изненадано към оръжието в кобура под мишницата си… твърде късно е. Мистър Импровизиран Боздуган се стрелва към лицето му.

Напред, напред, бори се, предизвиквай, бий се със зъби и нокти и победи!

Първият оперативен е на пода и безпомощно агонизира. Стъпи върху него, прескочи го — напред, напред… всичко е размазано… напред към втория…