Едгар Уолъс - Тайнственият убиец

— За последен път правим снимки в Гриф Товер — й каза той.

Възгледите на Джек Хебуорд по отношение на жените бяха съвършено противоположни на тези на Грегори Пене.

Цялата компания мина зад къщата, за да прави снимки. Майк Бриксан остана сам с барона. Грегори Пене гледаше момичето с огнен поглед. Като се обърна, той забеляза Бриксан и го погледна студено и небрежно.

— Кой сте вие? — попита той и изгледа детектива от горе до долу.

— Аз съм статист — каза Бриксан.

— Статист? Един от палячовците, които се цапат с бои и пудра? Та това не е професия за един мъж!

— Има и много по-лоши професии — отвърна Бриксан, потискайки отвращението си към този човек.

— Познавате ли малкото момиче? — попита баронът. — Как се казваше… Лимингтон?

— Аз съм добър приятел с нея — излъга Бриксан.

— А! — извика баронът и изведнъж стана по-любезен. — Тя е много красиво, мило момиче. Жалко, че е статистка. Елате някой път с нея на вечеря у дома.

Грегори му смигна. Бриксан се заинтересува от този недодялан човек с брутални инстинкти. Пене беше роб на своите страсти, но все пак навярно той имаше известни способности, тъй като по-рано заемаше висок пост в управлението на страната.

— Ще вземете ли участие в снимките? Ако не, елате с мене горе да ви покажа моята колекция мечове — каза баронът.

Бриксан разбра, че Грегори иска да се сближи с него, защото беше казал, че е добър приятел на Адела.

— Не, сега съм свободен — отвърна той.

За Майк по-добре не можеха да се стекат обстоятелствата. Баронът не подозираше, че Бриксан беше решил да не напуска Гриф Товер, преди да разгледа сбирката оръжия.

— Да, тя е много мило, обично момиче.

Грегори Пене се върна на предишната тема, щом влязоха в къщата.

— Както казах, жалко, че е статистка. Тя е твърде млада, разбира се, няма слабостта да фантазира и главното е олицетворение на невинността. Нахалните и дръзки момичета не мога да търпя; те не са в състояние да ме привлекат. Знаете ли, едно момиче трябва да бъде чисто като пролетно цвете, като нежна теменужка, като кокиче. На драго сърце бих дал цял букет великолепни рози за едно-единствено такова малко сладко горско цвете…

На Бриксан му стана твърде неприятно, но въпреки това слушаше с интерес Пене, чиито думи бяха дръзка безочливост. С големи усилия Майк се въздържаше да не хване за гушата този безсрамен човек.

Големият преден хол, през който минаваха, беше покрит с фаянсови плочи. Бриксан се вгледа и забеляза, че стените от горе до долу, бяха декорирани с красиви саби. По стените висяха стотици саби, ятагани, стари японски мечове с красива резба по дръжките.

— Харесват ли ви? — попита Грегори Пене с гордостта на страстен колекционер? — Между тях няма нито едно оръжие, втори екземпляр от което да можете да намерите другаде. И тук е само една малка част от цялата ми сбирка.

Той въведе госта си в един обширен вестибюл, осветяван от квадратни прозорци на равни разстояния един от друг. И тук стените бяха украсени с блестящи оръжия. Сър Грегори отвори една врата и въведе госта в една голяма зала, която по всяка вероятност служеше за библиотека, макар че Бриксан видя много малко книги. Те бяха най-обикновени томове, каквито се срещат навсякъде по етажерките.

Над ниската камина висяха кръстосани два големи меча. Бриксан за пръв път виждаше такива оръжия.

— Какво ще кажете?

Грегори Пене откачи от сребърната кука един меч. При измъкването му от ножницата, острието блесна на слънцето. Подаде го на Бриксан и каза:

— Не пипайте острието, защото ще се посечете. Мечът е толкова остър, че косъм може да разцепи. С него в един само миг мога да ви разсека от горе до долу, без да разберете какво става.

Внезапно лицето му се помрачи. Той взе от ръцете на Бриксан меча, вмъкна го в ножницата и наново го окачи.

— От Суматра ли е този меч?

— Не, от Борнео — отвърна баронът късо.

— А! Родината на главорезите!

Грегори погледна Бриксан и сви вежди.

— Не, мечът е от холандската част на Борнео.

Личеше, че оръжието е свързано с някоя неприятна история, за която баронът не желае да си припомня. Дълго време той се взира мълчаливо в слабия огън в камината.

— Аз убих човека, на когото принадлежеше — каза той най-после. — Майк се учуди, защото тези думи бяха по-скоро отправени до самия Пене, отколкото до него — струва ми се, че вече не е между живите — прибави той тихо.

Когато след това баронът вдигна очи, Бриксан забеляза в тях отпечатъка на страх и ужас.