Харуки Мураками - Хроника на птицата с пружина

Спомних си за Мая Казахара. Използвах въображението си, за да си представя как тя маха капака на кладенеца — съвсем истински и ясно. Образът беше толкова истински и ясен, че можех и да вляза в него. Не бях в състояние да помръдна тялото си, но въображението ми още работеше. Какво друго можех да сторя?

— Ей, Господин Птицата с пружината — каза Мая Казахара. Гласът й отекна надолу, после нагоре по стените на кладенеца. Чак сега си дадох сметка, че в кладенец с вода има по-добро ехо, отколкото в пресъхнал кладенец. — Какво правиш долу? Пак ли мислиш?

— Не правя нищо — отвърнах, гледайки нагоре. — Сега нямам време да обяснявам, но не мога да си помръдна тялото, а водата тук се покачва. Кладенецът вече не е пресъхнал. Може да се удавя.

— Клетият Господин Птицата с пружината! — рече Мая Казахара. — Изчерпа се, докато се опитваше с всички сили да спасиш Кумико. И вероятно наистина си я спасил. Нали? И междувременно си спасил куп други хора. Но не си спасил себе си. А никой друг не може да те спаси. Използвал си силите и съдбата си, за да спасяваш другите. Всичките ти семена са били посети другаде и сега торбичката ти е празна. Чувал ли си за по-голяма несправедливост? Мъчно ми е за теб, Господин Птицата с пружината, наистина. Но в края на краищата ти сам реши така. Разбираш ли за какво говоря?

— Разбирам — отвърнах.

Усетих в дясното си рамо тъпа болка. Значи наистина се е случило, помислих аз. Ножът наистина ме е порязал. Порязал ме е като истински нож.

— Страх ли те е да умреш, Господин Птицата с пружината? — попита Мая Казахара.

— Естествено, че ме е страх — отговорих аз. Чух как гласът ми прокънтява в кладенеца. Беше моят глас и същевременно не беше моят. — Естествено, че ме е страх, като си представя как ще умра в този тъмен кладенец.

— В такъв случай сбогом, клети ми Господин Птицата с пружината — каза Мая Казахара. — Съжалявам, но не мога да ти помогна. Далеч съм, много далеч.

— Сбогом, Мая Казахара — отвърнах аз. — Изглеждаш страхотно по бански.

Гласът на Мая Казахара беше много тих, когато тя каза:

— Сбогом, Господин Птицата с пружината.

Капакът на кладенеца отново се затвори плътно. Образът избледня. Но не се случи нищо. Образът не беше свързан с нищо. Извиках към отвора на кладенеца:

— Къде си. Мая Казахара, точно сега, когато имам нужда от теб?

Водата ми стигаше до гърлото. Обхващаше като примка шията ми. От притеснение ми беше трудно да дишам. Вече под водата, сърцето ми се затрудняваше да отмерва времето, което му беше останало. При това темпо разполагах само с пет минути, преди водата да затули устата и носа ми и да започне да пълни белите ми дробове. Беше невъзможно да победя. Бях върнал този кладенец към живот и щях да умра заедно с възкръсването му. Казах си, че не е чак толкова зле да умреш така. Светът беше пълен с далеч по-страшни начини за умиране.

Затворих очи и се постарах да посрещна възможно най-спокойно наближаващата смърт. Замъчих се да надвия страха. Поне бях успял да оставя след себе си някои неща. Това беше единствената дребна добра новина. Опитах да се усмихна — без особен успех. „Все пак ме е страх да умра“, прошепнах на самия себе си. Оказа се, че това са последните ми думи. Не бяха много значителни, но бе твърде късно да ги променям. Водата вече беше над устата ми. После стигна до носа ми. Спрях да дишам. Дробовете ми изискваха въздух. Но въздух вече нямаше. Имаше само хладка вода.

Аз умирах. Като всички останали хора, които живеят по тази земя.

„Здравей отново, Господин Птицата с пружината.

Ей, тези писма стигат ли изобщо до теб?

Написала съм ти тонове писма и вече наистина се питам дали изобщо ги получаваш. За адреса ти не съм съвсем сигурна, не пиша адрес на подателя, така че сигурно ги трупат на рафта за ненамерени получатели в пощата и те си стоят непрочетени и прашни. Все пак реших: карай, ако не ги получаваш, не ги получаваш, какво толкова? Драскам си ги тия неща, но за мен най-важно е, че излагам мислите си върху хартия. Лесно ми е да го правя, ако си представя, че ти пиша на теб, Господин Птицата с пружината, и аз не знам защо. Ей, наистина, защо ли?

Но ми се иска да прочетеш точно това писмо. Надявам се и се моля да го получиш.

А сега ще ти разкажа за патешкия народ. Да, знам, споменавам ти за пръв път за него, но слушай сега.

Казвала съм ти вече, че фабриката, в която работя, е разположена в огромен парк с гора, езеро и така нататък. Страхотно е за разходки. Езерото е доста голямо и там живее патешкият народ, общо дванайсетина птици. Не знам какъв е редът в семейството им. Вероятно и те си имат някакви вътрешни отношения, някои членове се разбират по-добре с едни и не толкова добре с други, но никога не съм ги виждала да се бият.