Харуки Мураками - Хроника на птицата с пружина

— Бил си тук и друг път, и сега дойде здрав и невредим. Точно ти би трябвало да знаеш къде сме. Пък и вече не е важно. Важното е, че…

В същия миг на вратата се почука — силен сух звук, сякаш някой забиваше пирон в стената, два силни удара, последвани от още два. Беше същото чукане, което вече бях чувал. Жената ахна.

— Трябва да изчезнеш оттук — каза ми тя и гласът беше безспорно на Кумико. — Ако тръгнеш веднага, все още можеш да минеш през стената.

Не знаех дали бях прав или се заблуждавах, но знаех, че щом съм тук, съм длъжен да сразя нещото. Това беше войната, в която трябваше да победя.

— Този път няма да избягам — казах аз на Кумико. — Ще те отведа у дома.

Оставих чашата на пода, сложих си вълнената шапка и хванах здраво бухалката, която държах между коленете си. После тръгнах бавно към вратата.

Тръгнах към вратата, като осветявах пътя и внимавах да стъпвам безшумно. Бухалката беше в дясната ми ръка. Междувременно отново се почука: два пъти, сетне още два пъти. Този път по-силно и по-припряно. Залепих се до страничната стена, където нямаше да се виждам, щом вратата се отвореше. Затаих дъх и зачаках.

Когато звукът от чукането утихна, отново над всичко се спусна глуха тишина, сякаш не се беше случило нищо. Но аз усещах, че от другата страна на вратата има някой. Този някой стоеше там като мен — затаил дъх и наострил уши — и се опитваше да чуе звука от дишане или биенето на сърце, или пък да разчете движението на някоя мисъл. Мъчех се дъхът ми да не размърдва въздуха наоколо. „Аз не съм тук — казах си. — Не съм тук. Не съм никъде.“

Ключът се завъртя в ключалката. Онзи правеше всяко движение изключително предпазливо, разтягаше времето, необходимо за всяко действие, така че звуците, които го съпътстваха, да се откъснат един от друг и да изгубят смисъла си. Дръжката на вратата се завъртя, едва чуто скръцнаха пантите. Ударите на сърцето ми започнаха да стават все по-бързи. Опитах се да ги успокоя, безуспешно.

Някой влезе в стаята и леко раздвижи въздуха. Съвсем съзнателно се опитах да изостря всяко от петте си сетива и долових слабата миризма на чуждо тяло: странна смесица от дебели дрехи, сподавено дишане и изопнати нерви, обвити в тишина. Дали държеше нож в ръката си? Нищо чудно. Спомних си яркия бял блясък на метала. Затаих дъх, за да прикрия присъствието си, и стиснах още по-здраво бухалката.

След като влезе, онзи затвори вратата и я заключи отвътре. После застана с гръб към нея, зачака и напрегна зрение. Ръцете ми върху бухалката бяха плувнали в пот. Искаше ми се да избърша длани о панталона си, но и най-малкото излишно движение щеше да има пагубни последици. Извиках в съзнанието си спомена за скулптурата в градината на изоставената къща на Мияваки. За да залича присъствието си тук, се слях с образа на птицата. Там, в окъпаната от слънцето лятна градина, бях каменната птица, застинала в пространството и вперила очи в небето.

Онзи също носеше електрическо фенерче. Включи го и правият му тесен лъч проряза мрака. Светлината не беше силна. Идваше от същото фенерче с вид на химикалка, каквото имах и аз. Зачаках да ме подмине и да влезе в стаята, но той изобщо не се помръдна. Светлината започна да пада върху едно или друго в помещението: цветята във вазата, сребърния поднос върху масата (който отново проблесна чувствено), канапето, лампиона… Люшна се покрай носа ми и спря върху пода на сантиметри от върховете на маратонките ми: лижеше като змийски език всяко кътче в стаята. Чаках сякаш цяла вечност. Страхът и напрежението пронизаха с остра болка съзнанието ми.

„Недей да мислиш. Не ти е позволено да мислиш“, казах си аз. И никакви илюзии. „Илюзиите са пагубни“ — пишеше в писмото на лейтенант Мамия.

Накрая лъчът на електрическото фенерче се плъзна напред бавно, много бавно. Мъжът очевидно се движеше към вътрешната стая. Стиснах още по-силно бухалката. Изведнъж усетих, че потта по ръцете ми е изсъхнала. Сега те бяха прекалено сухи.

Мъжът направи бавно крачка напред, после спря. Сетне още една крачка. Сякаш проверяваше къде стъпва. Беше съвсем близо до мен. Поех си въздух и го задържах. Още две крачки, и онзи щеше да бъде точно където исках. Още две крачки, и аз щях да мога да сложа край на този ходещ кошмар. Точно тогава обаче светлината внезапно угасна. Пълният мрак отново погълна всичко. Мъжът беше изключил фенерчето. Опитах се да пришпоря ума си — да мисли бързо в мрака, но той отказваше изобщо да мисли. Прониза ме непозната тръпка. Мъжът беше разбрал, че съм там.