Харуки Мураками - Хроника на птицата с пружина

Жената не отговори.

Там вече нямаше никого. Свлякох се върху канапето и затворих очи.

Усетих как силите ме напускат, как изтичат от пръстите, раменете, врата, краката ми… Болката от раните също започна да се притъпява. Тялото ми губеше всяко усещане за маса и материалност. Това обаче не ми вдъхна тревога, не ми вдъхна никакъв страх. Без да се съпротивлявам, се предадох, предадох плътта си на някакво огромно топло нещо, което дойде съвсем естествено да ме обгърне. Тогава разбрах, че минавам през пихтиестата като медуза стена. Единственото, което трябваше да направя, бе да се оставя на лекия поток. „Никога вече няма да се върна тук“, казах си аз, докато минавах пред стената. Всичко беше приключило. Но къде беше Кумико? Къде бе отишла? Трябваше да я отведа от стаята. Точно заради това убих мъжа. Точно заради това му бях пръснал като диня черепа. Точно заради това аз… Но вече не можех да мисля. Съзнанието ми потъна в дълбокия вир на нищото.

Когато дойдох на себе си, видях, че отново седя в мрака. Както винаги гърбът ми беше опрян на стената. Бях се върнал на дъното на кладенеца.

Но това не бе обичайното дъно на кладенеца. Тук имаше нещо ново, нещо непознато. Опитах се да впрегна сетивата си, за да разбера какво става. Какво беше толкова различно? Ала сетивата ми още бяха в състояние на почти пълно вцепенение. Схващах само частично, откъслечно къде се намирам. Имах чувството, че е станала грешка и съм в чужда обвивка. Но постепенно започнах да разбирам какво е.

Вода. Бях заобиколен от вода.

Кладенецът вече не беше сух. Седях чак до кръста във вода. Поех си няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокоя. Как беше възможно? Кладенецът се пълнеше с вода, но не студена. Усещах я топла. Имах чувството, че съм се потопил в затоплен басейн. Тогава ми хрумна да проверя в джоба си. Исках да видя дали електрическото фенерче още е там. Дали го бях донесъл със себе си от другия свят? Имаше ли някаква връзка между случилото се там и тази действителност? Ала ръката ми не се помръдна. Не можех да раздвижа дори пръстите си. Цялата сила бе изтекла от ръцете и краката ми. Не можех да се изправя.

Започнах да обмислям хладнокръвно положението. В началото водата ми стигаше само до кръста, можех да не се притеснявам, че ще се удавя. Вярно, не бях в състояние да се движа — вероятно защото бях изразходвал силите си до последна капка. Ще мине малко време и ще си ги възвърна. Раните от ножа вероятно не бяха много дълбоки, а вцепенението поне ми спестяваше болката. Бузата ми май вече не кървеше.

Облегнах глава на стената и си казах: „Добре де, няма страшно.“ Всичко вероятно беше приключило. Единственото, което трябваше да направя, бе да оставя тялото си да почине малко, после да се върна в своя първоначален свят, в света горе на земята, където всичко тъне в слънчева светлина… Но защо кладенецът най-неочаквано беше започнал да се пълни с вода? Толкова дълго беше пресъхнал, мъртъв, а сега се съживяваше. Дали не беше свързано с онова, което бях постигнал там? Да, вероятно беше. Онова, което е спирало водната жила, сигурно се е махнало.

След някое време си дадох сметка за един зловещ факт. В началото се опитах да не го приемам като факт. В съзнанието ми изникна цял списък възможности, чрез които да го опровергая. Помъчих се да си втълпя, че е халюцинация, породена от мрака и умората. Накрая обаче се видях принуден да призная истината. Колкото и да се опитвах да заблудя сам себе си, фактът си беше факт.

Водата се покачваше.

Водата се бе покачила и сега ми стигаше не до кръста, а до коленете, които бях свил. Покачваше се бавно, но се покачваше. Отново се помъчих да раздвижа тялото си. С насочено усилие се постарах да изстискам колкото силици ми бяха останали, но не постигнах нищо. Единственото, което успях да направя, бе да поизвия врат. Погледнах нагоре. Капакът на кладенеца си беше плътно на мястото. Опитах се да видя часовника на лявата си китка — безуспешно.

Водата проникваше през някакъв отвор, при това все по-бързо. В началото само се беше процеждала, а сега направо шуртеше. Чувах я. След малко вече ми стигаше до гърдите. Колко ли дълбока щеше да стане?

„Пази се от вода“, ми беше казал господин Хонда. Никога не бях обръщал внимание на пророчеството му. Вярно, не го бях забравил (човек не забравя такива странни неща), но не го бях взимал и на сериозно. За нас с Кумико господин Хонда не бе нищо повече от безобиден епизод. От време на време, ако се случеше нещо, повтарях думите му на шега: „Пази се от вода.“ И двамата с Кумико се смеехме. Бяхме млади и нямахме нужда от пророчества. Самият живот си беше нещо като пророчество. Но господин Хонда се оказа прав. Направо ми идеше да прихна на глас. Водата се покачваше и аз бях в беда.