Харуки Мураками - Хроника на птицата с пружина

Ако някой ме беше видял отвън, щеше да му се стори много, ама много странно. Сигурно съм приличала на някаква извратенячка и шантавелка, която съвсем превърта от лунната светлина. Но никой не ме видя, разбира се. Въпреки че сега, като се замисля, онова момче с мотоциклета може би е било някъде там и ме е гледало. Е, чудо голямо. То е мъртво. Ако е искало да погледа и това му е доставяло удоволствие, защо пък не!

Но все пак не ме видя никой. Правех го сама на лунната светлина. И от време на време зажумявах и си представях патешкия народ, който вероятно спеше някъде край езерото. Мислех си за топлотата и щастието, които ние с патешкия народ бяхме създали заедно през деня. Защото в крайна сметка патешкият народ си е нещо като вълшебен амулет, който ме пази.

След това дълго стоях на колене, съвсем гола, съвсем сама в лунното сияние. От него кожата ми беше с вълшебен цвят и то хвърляше чак до стената дългата сянка на тялото ми. Но тази сянка сякаш беше не моя, а на тялото на много по-зряла жена. Тя не беше девствена като мен, не беше ъглеста и ръбата, а бе по-пълна и закръглена, с много по-големи гърди и зърна. Въпреки това си беше сянката, която хвърлях аз — само че по-изтеглена и дълга, с различна форма. Ако аз се преместех, се местеше и тя. Известно време се опитвах да се движа по различни начини и наблюдавах много, много внимателно, за да видя връзката между мен и моята сянка и да разбера защо тя изглежда толкова различна. Накрая обаче така и не разбрах. Колкото повече гледах, толкова по-странна ми се струваше.

А сега идва частта, която наистина ми е много трудно да обясня, Господин Птицата с пружината. Съмнявам се, че ще успея да го направя, но все пак ще опитам.

Накратко казано, най-неочаквано се разплаках. Ако беше киносценарий или нещо от тоя род, в него щеше да пише: «Мая Казахара: тук тя внезапно захлупва лице върху дланите си, плаче на глас, избухва в сълзи.» Но ти не се стряскай. Криех го от теб през цялото време, а всъщност съм най-голямата ревла, раждала се по тоя свят. Това е тайната ми слабост. Изобщо не се изненадах, че така ни в клин, ни в ръкав, без всякаква причина съм ревнала. Но обикновено, след като си поплача, си казвам, че е време да спра. Лесно се разплаквам, но точно толкова лесно и спирам. Тази нощ обаче не можех и не можех да спра. Тапата беше изскочила, и край. Не знаех защо съм ревнала, затова и не знаех как да се спра. Сълзите ми се лееха като кръв от дълбока рана. Направо не можех да повярвам, че произвеждам толкова много сълзи. Направо се притесних, че ако продължавам така, ще взема да се обезводня и ще се превърна в мумия.

Просто виждах и чувах как сълзите ми се стичат в белия вир на лунната светлина и чезнеха в него, сякаш винаги са си били част от светлината. Докато падаха, отразяваха светлината на луната и блещукаха като красиви кристали. По едно време забелязах, че сянката ми и тя плаче, рони бистри, ясно очертани сълзи. Виждал ли си, Господин Птицата с пружината, сенки на сълзи? Те не са като обикновените сенки. Съвсем не. Идват от някакъв друг, далечен свят, който е само за сърцата ни. Или може би не. Тогава ми хрумна, че сълзите, които рони моята сянка, може би са истински, а сълзите, които роня аз, са само сенки. Ти, Господин Птицата с пружината, не разбираш, сигурна съм. Когато седемнайсетгодишно момиче рони голо сълзи на лунната светлина, може да се случи всичко. Наистина.

Ето какво стана в тази стая преди около час. Сега седя на бюрото и ти пиша, Господин Птицата с пружината, писмо с молив (облечена, разбира се!).

Чао, Господин Птицата с пружината. Не знам как точно да го изразя, но ние с патешкия народ в гората се молим да ти е топло и щастливо. Ако ти се случи нещо, не се колебай, пак ме извикай по име.

Лека нощ“

— Пренесъл те е Канела — обясни Индийско орехче.

Когато се събудих, първото, което ме споходи, беше болката в най-различни форми. Боляха ме раните от ножа, боляха ме всички стави, кости и мускули. Докато бях тичал в мрака, различни части на тялото явно се бяха удряли в едно или друго. Обаче формата на всяка от тези различни болки бе някак си изкривена. Те бяха близо до болката, но не можеше да бъдат наречени болка.

Следващото, което забелязах, бе, че лежа на канапето в „пробната“, че съм облечен в тъмносиня пижама, която не бях виждал никога дотогава, и съм завит с одеяло. Пердетата бяха дръпнати и през прозореца струеше ярко сутрешно слънце. Предполагах, че е към десет часа. Тук имаше чист въздух и време, което се движеше напред, но така и не проумявах защо съществуват такива неща.