Харуки Мураками - Хроника на птицата с пружина

Декември е, езерото е започнало да се заледява, но ледът не е много дебел. Дори когато е студено, има достатъчно незаледена вода и патиците си плуват. Казвали са ми, че когато ледът стане достатъчно дебел, някои от момичетата идват тук да се пързалят с кънки. Тогава на патешкия народ (да, знам, че изразът е странен, но свикнах с него и сега си го употребявам, без дори да се замислям) ще му се наложи да се премести другаде. Лично аз не обичам да се пързалям с кънки и предпочитам да не се заледява, но няма как. Искам да кажа, че в тази част на страната става наистина много студено и щом живее тук, патешкият народ трябва да се примирява с това положение.

Напоследък идвам тук в края на всяка седмица и убивам времето, като гледам патешкия народ. Като дойда, два-три часа си минават ей така, без да ги усетя. Излизам на студа, омотана от глава до пети като ловец на бели мечки: дебел панталон, шапка, шал, ботуши, подплатено с кожа яке. И с часове седя сама на някой камък и гледам захласната патешкия народ. Понякога им роня стар хляб. Никой друг, разбира се, не идва в студовете да се занимава с такива шантави неща.

Вероятно не знаеш, Господин Птицата с пружината, но е страшно приятно да прекарваш времето с патешкия народ. Никога не ми омръзва да го гледам. Направо не проумявам защо всички останали се разкарват и се охарчват, за да гледат някакъв тъп филм, когато могат да се порадват на патиците. Понякога те си летят, после пляскат с криле и кацат върху леда, но краката им се плъзгат и патиците падат. Все едно гледаш телевизионна комедия! Смея се с глас, нали съм сама и няма никой друг наоколо. Е, не че нарочно се мъчат ме разсмеят. Правят всичко възможно да живеят сериозно и само понякога им се случва да паднат. Страхотни са.

Патешкият народ е с плоски оранжеви крачета, които са много сладки, приличат на детски гумени ботушки, но сигурно не са направени за лед, защото виждам, че патиците се хлъзгат и някои дори падат на дупетата си. Сто на сто краката им са без грайфери. Зимата не е от най-приятните годишни времена за патешкия народ. Какво ли си мислят патиците за леда и така нататък? Обзалагам се, че не го мразят чак толкова. Поне така ми се струва на мен. Изглеждат доста щастливи, нищо че е зима, и вероятно само си мърморят: «Пак ли тоя лед? Е, карай…» Ето още нещо, което страшно ми харесва в патешкия народ.

Езерото е насред гората, далеч от всичко. Никой (освен мен, разбира се!) не си прави труда да идва по това време на годината чак дотук освен в съвсем топли дни. Аз пък тръгвам по пътеката през гората и чувам как под ботушите ми скърца ледът от смръзналия се скорошен сняг. Виждам наоколо много птици. Когато съм вдигнала яката на якето и съм се омотала с шала, когато дъхът ми излиза във въздуха на бели облачета и нося в джоба си парче хляб, когато вървя по пътеката през гората и си мисля за патешкия народ, ми става едно такова топло и радостно и усещам, че от много, много отдавна не съм била толкова щастлива.

Но стига сега за патешкия народ.

Да ти призная, Господин Птицата с пружината, преди един час се събудих заради един сън за теб и седнах да ти пиша това писмо. В момента (поглеждам часовника) е точно два и осемнайсет през нощта. Както обикновено си легнах към десет часа, казах на патешкия народ «Хайде лека нощ на всички» и бързо съм заспала, но после, преди малко — хоп! — и се събудих. Всъщност не съм сигурна, че наистина е било сън. Изобщо не помня какво съм сънувала. Може и да не съм сънувала. При всички положения чух гласа ти точно до ухото си. Ти ме викна няколко пъти с много силен глас. Уплаших се и се събудих.

Когато отворих очи, в стаята не беше тъмно. През прозореца влизаше лунна светлина. Над хълма беше увиснала страхотна огромна луна като поднос от неръждаема стомана. Беше толкова голяма, та ми се стори, че ако се пресегна, мога да напиша върху нея нещо. А светлината, която струеше през прозореца, приличаше на голям бял вир. Седнах в леглото и започнах да умувам какво ли се е случило преди малко. Защо ме викаше по име с такъв ясен, кънтящ глас? Сърцето ми думкаше като обезумяло ужасно дълго. Ако си бях у дома, щях да се облека — нищо, че е посред нощ — и щях да дотичам по уличката до вас, Господин Птицата с пружината. Но тук, горе в планината, на милион километри от теб, не можех да изтичам никъде, нали?

И тогава знаеш ли какво направих?

Съблякох се гола. Ъхъ. Не ме питай защо. И аз самата не знам. Затова мълчи и слушай нататък. И така, съблякох и последната дреха от себе си и станах от леглото. И паднах на колене на пода в бялата лунна светлина. Бяха спрели парното и в стаята сигурно е било студено, аз обаче не усещах студ. В лунната светлина, която струеше през прозореца, имаше нещо особено, което обгръщаше тялото ми с тънка защитна пелена. Поне аз го чувствах така. Известно време стоях така и гледах, после обаче започнах да подлагам различни части на тялото си на лунната светлина. И аз не знам защо, стори ми се естествено. Лунната светлина беше страхотна, толкова красива, че просто не можех да не го направя. Главата, раменете, ръцете, гърдите, коремчето, краката, дупето и онова там отпред, знаеш кое: потапях ги едно по едно в лунната светлина, сякаш се къпех.