Харуки Мураками - Хроника на птицата с пружина

„Действай — казах си аз. — Не стой така.“ Опитах да се дръпна вляво, ала краката ми не се помръднаха. Бяха залепени за пода като краката на птицата от скулптурата. Направих усилие и едвам успях да наклоня наляво вцепененото си тяло от кръста нагоре. Точно тогава нещо твърдо и студено като ледена висулка ме прониза в дясното рамо.

От удара като че ли се съживих и краката ми се отлепиха. Отскочих вляво и в опит да спипам противника си, затаих дъх в мрака. Кръвта в тялото ми бумтеше, всеки мускул и клетка се мъчеха да си набавят кислород. Дясното ми рамо изтръпна, но аз не усещах болка. Болката щеше да дойде по-късно. Застинах, мъжът също не се помръдваше. Стояхме в мрака един срещу друг. Нямаше какво да видим, какво да чуем.

Пак съвсем внезапно се появи ножът. Изсвистя покрай лицето ми като нападаща пчела и острият му връх ме закачи леко по дясната буза, където беше белегът. Усетих как кожата се разтваря. Не, мъжът също не ме виждаше. Ако ме виждаше, отдавна да ме е довършил. Замахнах в мрака с бухалката, целейки се в посоката, откъдето беше дошъл ударът с ножа, тя обаче само изсвистя във въздуха и не уцели нищо. Ударът обаче беше добър и от решителния му звук се поотпуснах. Силите все още бяха равностойни. Ножът ме беше порязал два пъти, но не лошо. И двамата не се виждахме. Мъжът може и да държеше нож, но аз държах бухалка.

Все така затаили дъх, отново се задебнахме във взаимната слепота и зачакахме някакъв намек на движение. Усещах, че по лицето ми се стича кръв, но странно, бях се освободил от страха. „Това е само нож — казах си. — Това е само порезна рана.“ Продължих да чакам. Продължих да чакам ножът отново да се насочи към мен. Можех да чакам цял живот. Издишах въздуха и отново го поех беззвучно. „Хайде! — подканих наум онзи. — Размърдай се! Чакам да се раздвижиш. Промуши ме, ако искаш. Не ме е страх.“

Ножът отново се появи. Цепна яката на пуловера ми. Усетих как върхът мина покрай гърлото ми, но така и не ме докосна по кожата. Завъртях се и отскочих встрани, после се изправих припряно и размахах бухалката из пространството. Тя удари мъжа някъде при ключицата. Това не бе достатъчно, за да го поваля или да му счупя някоя кост, знаех обаче, че го е заболяло. Долових как той се дръпна от удара и си пое дъх. Замахнах рязко назад и пак ударих с бухалката — в същата посока и малко по-високо, където бях чул поемането на въздух.

Ударът беше съвършен. Уцелих мъжа някъде високо по шията. Чу се гадният звук на кост, която се троши. С третия удар го фраснах по черепа и го запратих във въздуха. Той издаде странен звук и се свлече на пода. Както се беше проснал, задиша тежко, но после заглъхна. Стиснах очи и без да се замислям, замахнах като за последно по посока на звука. Не исках да го правя, ала нямах друг избор. Трябваше да довърша мъжа: не защото го мразех или дори защото се страхувах, а просто защото трябваше да го направя. Чух как в мрака нещо се пука като плод. Като диня. Застинах, както стисках точно пред себе си бухалката. После си дадох сметка, че треперя. Целият. И че не мога да спра. Отстъпих една крачка назад и извадих от джоба си електрическото фенерче.

— Недей! — извика глас в тъмнината. — Недей да гледаш!

Гласът на Кумико ми викаше от вътрешната стая и се опитваше да ме спре, за да не погледна. Но аз бях длъжен да го направя. Бях длъжен да видя. Бях длъжен да разбера какво е това нещо насред мрака, което току-що бях направил на пихтия. Знаех защо Кумико ми забранява да гледам. Беше права: не биваше да гледам. Но сега вече държах фенерчето в ръка и тази ръка се движеше сякаш от само себе си.

— Моля те, умолявам те, спри! — изкрещя Кумико. — Не гледай, ако искаш да ме отведеш отново у дома!

Стиснах зъби и бавно издишах въздуха, който бях затворил в дробовете си. Но треперенето не спираше. Във въздуха се носеше отвратителна миризма: миризма на мозък, на насилие и смърт. Бях го направил аз — именно заради мен въздухът миришеше така. Намерих канапето и се свлякох на него. Опитах се да спра гаденето, но то надделя. Повърнах върху килима всичко от стомаха си и когато го изхвърлих, започнах да повръщам стомашен сок, после въздух и слюнка. Докато повръщах, пуснах бухалката на пода. Чух я как се търкаля в мрака.

След като спазмите в стомаха ми попреминаха, понечих да извадя носната кърпа, за да си избърша устата, но не успях да си помръдна ръката. Не успях и да стана от канапето.

— Хайде да си ходим — казах на мрака в съседната стая. — Всичко приключи. Хайде да вървим.