Харуки Мураками - Спутник, моя любов

Миу си погледнала часовника. Било десет и половина. Преровила дамската си чанта. Вътре имало обикновена козметика, огледалце и паспорт. И слънчеви очила. Както и ключове от квартирата и от взетата под наем кола, джобно ножче за белене на плодове, малко целофаново пликче с три бисквити, книжка с меки корици, на френски — някакво криминале. „Добре че поне вечерях, все ще изтърпя до сутринта. Хладно е и не ми се пие вода. За щастие, и до тоалетна не ми се ходи.“

Седяла на пластмасовата седалка с облегната на стената глава. Из ума й се въртели разни досадни мисли и разкаяния. Защо дошла в този парк и защо се качила на това виенско колело? След ресторанта трябвало веднага да се прибере вкъщи. Щяла да си вземе приятна топла вана, да си легне в удобното легло с хубава книга, както правела винаги. Защо не постъпила така? И защо, за Бога, са наели този непоправим стар пияница?

Виенското колело скърцало от вятъра. Опитала се да затвори прозореца, за да не й духа, но той изобщо не помръднал. Отказала се и седнала на пода. „Все пак трябваше да си взема жилетката“ — помислила си. На излизане от квартирата се запитала дали да не си облече жилетка върху блузката. Но лятната вечер й се сторила толкова приятна, а ресторантът бил само на три пресечки от жилището й. И през ум не й минало, че ще й хрумне да се разходи до увеселителния парк и да се качи на виенското колело. Всичко се било объркало.

За да се поуспокои, свалила часовника си, тънката сребърна гривна и обеците с форма на раковина и ги прибрала в чантата си. Свила се в единия ъгъл на кабината с надеждата, че ще успее да прекара нощта в сън. Но, разбира се, не могла да заспи. Било й студено и неспокойно. Кабината се разклащала при всеки случаен порив на вятъра. Миу затворила очи и засвирила мислено Моцартовата соната в до минор, като движела пръстите си по въображаеми клавиши. Неизвестно защо помнела това произведение още от детството си. По средата на втората част обаче съзнанието й се замъглило и заспала.

Не знаела колко време е спала. Едва ли е било много дълго. Стреснала се и се събудила и отначало не проумявала къде е. Паметта й бавно се възвърнала. „А, да, на виенското колело в увеселителния парк.“ Извадила часовника от чантата си; минавало полунощ. Миу се надигнала бавно. Всичките стави я болели от неудобната поза. Прозяла се няколко пъти, потегнала се и разтъркала китките си.

Знаела, че няма да може веднага да заспи отново, затова, за да се разсее, извадила книжлето от чантата си и продължила да чете оттам, докъдето била стигнала. Било някакво новоизлязло криминале, което си купила от книжарница в града. „Добре че поне лампите на виенското колело светят през цялата нощ“ — помислила си. Но след като прочела няколко страници, разбрала, че не може да следи линията на сюжета. Погледът й минавал по редовете, но умът й бил много далече.

Отказала се от четенето и затворила книгата. Вдишала поглед към нощното небе. То било покрито с тънък слой облаци, които забулвали луната. Не се виждали звезди. Лампите отвън ясно осветявали стъкления прозорец на кабината. Миу гледала дълго отражението на лицето си в него. „Това все някога ще свърши! — казала си. — Не се отчайвай! По-късно ще го си спомняш като забавна история, която ще разказваш на всички. Да прекараш цяла нощ, заключена в кабина на виенско колело в увеселителен парк в Швейцария!“

Само че историята не се оказала забавна.

Тъкмо оттук започва истинската история.

Малко по-късно Миу вдигнала бинокъла и пак погледнала към прозореца на квартирата си. Там нищо не се било променило. „Е, ти какво очакваш?“ — запитала се и се усмихнала.

Преместила бинокъла към други прозорци на сградата. Минавало полунощ и почти всички хора си били легнали. Повечето прозорци тъмнеели. Няколко обаче светели, там още будували. На долните етажи пердетата били дръпнати предвидливо. На по-горните нямало от какво да се безпокоят и прозорците зеели отворени, за да пониква вътре нощната прохлада. Животът в тези стаи бил тих и спокоен, напълно изложен на външни погледи. (Кой изобщо би допуснал, че посред нощ някой, скрит с бинокъл в кабина на виенското колело, ще го гледа?) Но Миу не проявявала особен интерес да наднича в личния живот на другите. Много по-забавно й било да разглежда собствената си празна стая.

Когато направила пълна обиколка по съседните прозорци и пак се върнала на своите, тя зинала от учудване. В спалнята си видяла гол мъж. Отначало си помислила, че е сбъркала прозореца. Започнала да движи бинокъла във всички посоки — нагоре-надолу, наляво-надясно. Но нямало грешка; това била нейната стая. Мебелите, цветята във вазата, картините на стената — всичко си било на мястото. Мъжът бил Фердинандо. Да, точно той. Седял на леглото й чисто гол. Гърдите и коремът му били космати, дългият му пенис висял като задрямало животно.