Харуки Мураками - Спутник, моя любов

Кабинката продължила да се приближава към земята. Много бавно. Миу се опитала да отвори вратата, за да излезе, но тя не помръднала. Била заключена отвън, разбира се. Миу потърсила с очи стареца, но от него нямало и следа. Дори лампата в будката била загасена. Понечила да извика някого, но никой не се виждал наоколо. Кабинката пак започнала да се издига. „Е, хайде, стига вече! — помислила си Миу. Въздъхнала дълбоко. — Каква бъркотия!“ Може би старецът е отишъл до тоалетната и е пропуснал да се върне в точния момент. Така или иначе, трябвало да направи още един кръг.

„Всичко е наред“ — казала си. Поради късата памет на стареца, получила възможност за второ безплатно завъртане на колелото. Този път може би щяла да види квартирата си по-добре. Стиснала здраво бинокъла и подала глава от прозореца. Тъй като при първото завъртане била вече открила квартала и мястото, където да търси, сега било лесно да зърне стаята си. Прозорецът бил отворен, лампата горяла. Миу не обичала да се прибира в тъмна стая, а и възнамерявала да се върне веднага след като вечеря.

Странно занимание — да гледаш отдалече с бинокъл квартирата си, сякаш шпионираш сам себе си. Станало й някак неловко. „Но нали ме няма там. Разбира се, че ме няма. Ето го телефонът на масичката. Сега ми се иска да позвъня на този телефон. На писалището лежи писмо, което аз съм писала. Ще ми се да го прочета оттук“ — помислила си Миу. Но, естествено, не се виждало чак толкова добре.

След като стигнала най-високата точка, кабината започнала да се спуска. Но изминала съвсем малко разстояние и внезапно спряла. Миу залитнала настрани, ударила си рамото и едва не изпуснала бинокъла на пода. Шумът от мотора на виенското колело стихнал и се възцарила неестествена, страховита тишина. Веселата музика долу престанала да звучи. Лампите в повечето павилиони не светели. Миу се ослушала напрегнато, но чула единствено слабия шум на вятъра. Пълна тишина. Не звучали нито гласовете, приканващи посетителите, нито радостните викове на децата. Отначало не могла да разбере какво се е случило. После стигнала до отговора: „Изоставили са ме тук сама.“

Навела се навън през полуотворения прозорец и пак погледнала надолу. Разбрала колко нависоко била заседнала. Помислила да извика за помощ, но си дала сметка, че никой няма да я чуе. Намирала се твърде високо, а гласът й бил твърде слаб.

„Къде ли се е дянал онзи старец? — помислила си Миу. — Вероятно е бил пиян. Цветът на лицето му, дъхът му, плътният му глас — нямало никакво съмнение — бил е пиян. Забравил е, че ме е качил на виенското колело, и е изключил мотора. Сега навярно виси в някой бар, пие бира или джин, налива се още и още и изобщо не помни какво е сторил.“ Миу прехапала устни. „Може би ще изляза оттук едва утре следобед — помислила си. — Или пък вечерта? Кога ли отварят парка?“ Нямала никаква представа.

Макар и в средата на лятото, нощите в Швейцария били хладни. Миу била облечена съвсем леко: с тънка блузка и къса памучна пола. Вятърът се усилил. Тя отново се надвесила през прозореца да огледа обстановката долу. Светещите лампи били още по-малко отпреди. Явно служителите от персонала на парка били привършили работата си за деня и се били прибрали по домовете си. Все пак сигурно имало някаква охрана. Миу си поела дълбоко въздух и извикала за помощ колкото й глас държи. Ослушала се. И пак извикала. После още няколко пъти. Никакъв отговор.

Извадила от дамската си чанта малък бележник и химикалка и написала на френски: „Заключена съм в кабина на виенското колело в увеселителния парк. Моля, помогнете ми!“ Пуснала бележката през прозореца. Листчето се понесло по вятъра. Той духал в посока към града, така че, ако имала късмет, то щяло да стигне дотам. „Но дори някой да го вдигне от земята и да го прочете, дали ще повярва, че това е истина?“ — помислила си тя. На друго листче добавила към посланието името и адреса си. Така щяло да изглежда по-правдоподобно и хората щели да разберат, че не се шегува, а действително я е сполетяла беда. Пуснала по вятъра половината листове от бележника си със същото послание.

Внезапно я осенила идея. Извадила от портфейла си всичко, освен една десетфранкова банкнота, и пъхнала вътре бележка: „Над главата ви, в кабинка на виенското колело е заключена жена. Моля, помогнете!“ Пуснала портфейла през прозореца. Той полетял право надолу. Но не могла да види къде паднал, нито да чуе тупването му на земята. Поставила такава бележка и в портмонето си, сетне пуснала и него.