Харуки Мураками - Спутник, моя любов

„Какво прави той в моята стая? — Капки пот избили по челото на Миу. — Как е влязъл? Нищо не разбирам.“ Отначало почувствала раздразнение, после смущение. И тогава в стаята се появила някаква жена. Била с бяла блузка с къс ръкав и с къса синя памучна пола. Жена? Миу стиснала здраво бинокъла и напрегнала зрението си.

Видяла, че жената била самата тя .

Съвсем се объркала. „Аз съм тук, гледам с бинокъл квартирата си… И там виждам себе си.“ Фокусирала бинокъла няколко пъти. Но колкото и да гледала, виждала все едно и също — себе си. Дори дрехите били същите — тези, с които била облечена. Фердинандо я взел на ръце и я отнесъл на леглото. Целувайки я, той бавно и нежно я разсъблякъл (онази Миу, в стаята). Свалил блузката й, разкопчал сутиена й, смъкнал полата й. Докосвал с устни тила й, галел с ръце гърдите й. След малко събул с една ръка пликчетата й, съвсем същите като тези на нея. Дъхът на Миу секнал. „Какво става, по дяволите?“

Преди да успее да разбере това, пенисът на Фердинандо еректирал — дълъг и твърд като прът. Никога не била виждала толкова голям пенис. Фердинандо хванал ръката й и я поставил върху него. Галел цялото й тяло. Ближел я. Дълги, безкрайно дълги ласки. Тя не се противяла. Тя — Миу в стаята — му се отдала напълно, наслаждавайки се на растящата възбуда. От време на време протягала ръка и галела пениса на Фердинандо, тестисите му. Цялото й тяло се разтворило пред него.

Миу не можела да откъсне поглед от тази странна гледка. Станало й лошо. Гърлото й толкова пресъхнало, че не можела да преглътне. Доповръщало й се. Всичко това било толкова абсурдно, гротескно преувеличено, ужасно — приличало на алегорична картина от Средновековието. „Нарочно ми показват тази сцена. Знаят, че ги наблюдавам“ — помислила си тя. Но не можела да отвърне очи.

Празно място.

Какво се случило после?

Миу не помнеше. Тук спомените й внезапно прекъсват.

— Не мога да си спомня — рече тя и скри лицето си с ръце. — Знам само, че беше чудовищно преживяване — добави тихо. — Аз бях тук, а другата жена, която също бях аз, бе там. И той — този Фердинандо — вършеше в стаята с мен абсолютно всичко.

— Какво разбираш под всичко?

— Не мога да си спомня. Всякакви неща . Когато висях, заключена в кабината на виенското колело, той правеше с мен каквото си искаше — с мен там, в стаята. Не че изпитвам някакви страхове по отношение на секса. Имаше един период в живота ми, когато изповядвах твърде разкрепостени разбирания. Но онова, което бе по-рано, по нищо приличаше на това, което ставаше пред очите ми. Изглеждаше абсолютно безсмислено и отвратително и се изпълняваше с една-единствена цел — да ме омърси. Фердинандо си служеше с всевъзможни трикове, за да ме опетни — с дебелите си пръсти, с огромния си пенис, — но моето аз там, в квартирата, явно не чувстваше това като омърсяване. И накрая мъжът дори не бе вече Фердинандо.

— Не е бил Фердинандо? — вторачих се в лицето на Миу. — Ако не е бил Фердинандо, кой тогава е бил?

— Не знам. Не мога да си спомня. Но във всеки случай накрая не беше Фердинандо. А може и от самото начало да не е бил той.

Миу се свестила и осъзнала, че лежи на болнично легло. Голото й тяло било покрито с бял чаршаф. Всичките стави я болели. Лекарят й обяснил, че на сутринта един от работниците в увеселителния парк намерил портфейла, който пуснала през прозореца, и разбрал какво се е случило. Свалили кабината на колелото и повикали линейка. Миу лежала в несвяст на пода на кабината. Като че ли била в шок, зениците й не реагирали на светлина. Лицето и ръцете й били покрити с драскотини, блузата й била изцапана с кръв. Закарали я в болницата. Никой не можел да разбере как е получила тези рани. За щастие не били дълбоки и не оставили трайни белези. Полицаите задържали за разпит стареца, който пускал и спирал виенското колело, но той изобщо не помнел да е качвал Миу в кабината точно преди затварянето на парка.

На следващия ден неколцина местни полицаи дошли при нея в болницата да я разпитат. Тя не могла да им даде никакво смислено обяснение на случилото се. Когато сравнили лицето й с това на снимката в паспорта й, полицаите вдигнали вежди в недоумение. Странно изражение се изписало на лицата им, сякаш били погълнали нещо много неприятно. Попитали я смутено: „Мадмоазел, простете за нетактичния въпрос, но наистина ли сте на двайсет и пет години?“

— Да — отвърнала тя, — точно така е и по паспорт. — Защо ли трябвало да я питат за това?