Харуки Мураками - Спутник, моя любов

Изгубих девствеността си на седемнайсет години. После имах сексуални отношения с много мъже. Някои ми бяха партньори за повече време, но нямах нищо против връзките за една нощ, стига да бях в подходящо настроение. Но никого не обикнах истински. Честно казано, тогава нямах време за такова нещо. Съзнанието ми бе обсебено от една-единствена мисъл — да стана пианистка от световна класа. Отклоняването от тази цел, кривването по друга пътека, бе изключено. Когато предположих, че проблемът може би е в мен, че нещо ми липсва, и открих в себе си тази празнота, вече беше твърде късно.

Миу отново разтвори ръце пред себе си и се позамисли.

— В този смисъл е напълно възможно да съм си съчинила случилото се с мен в Швейцария преди четиринайсет години. Така ми се струва понякога.

Миу се омъжила на двайсет и девет години. След онзи случай в Швейцария не изпитвала никакво сексуално желание и с никого не можела да има интимни отношения. Нещо вътре в нея изчезнало завинаги. Тя споделила този факт — само него, без да се впуска в подробности — със своя бъдещ съпруг. „По тая причина не мога да се омъжа. За никого“ — обяснила му. Но той й признал, че я обича и че иска да е с нея до края на живота си, дори връзката им да си остане платонична. Миу не могла да намери сериозно основание да отхвърли предложението му. Двамата се познавали от малки и тя била много привързана към него. В каквато и посока да поемел съвместният им живот, тя не си и помисляла, че би могла да живее с друг на негово място. При това, от практическа гледна точка — с оглед на бизнеса й, бракът бил важен за нея.

Миу продължи:

— Със съпруга ми се виждаме само през почивните дни, но общо взето се разбираме добре. Ние сме като добри приятели, като партньори, на които им е приятно да прекарват заедно известно време. Разговаряме на всякакви теми и си имаме пълно доверие. Не знам и не искам да знам дали води сексуален живот, къде и как решава тези проблеми. Не правим секс — дори не се докосваме. Тъжно е и се чувствам виновна, но не искам да докосвам тялото му. Просто нямам желание.

Изморена от говорене, Миу закри кротко лицето си с ръце. Навън бе съвсем светло.

— Бях жива някога. И сега съм жива, седя тук и разговарям с теб. Но това, което виждаш, не е моето истинско аз. А само сянката на човека, който бях. Ти си истински жива. Но аз не съм. Дори думите, които изричам в този момент, ми се струват празни, като ехо.

Поставих безмълвно ръка на рамото на Миу. Не можах да намеря подходящите думи, затова просто я прегърнах.

Обичам Миу. Тази, „отсамната“, разбира се. Но със същата сила обичам и другата, „отвъдната“ Миу. Когато се замисля за това, сама започвам да се раздвоявам, дори ми се струва, че ясно чувам как се разделям на две. Като че ли раздвоението ми вече е неизбежно. То е проекция на нейното състояние. Усещането е пронизващо, непреодолимо и аз знам, че вече нищо не мога да направя, за да го превъзмогна.

Но един въпрос остава без отговор. Ако отсамната страна, където е Миу сега, не е реалността — ако тази страна в действителност е другата страна, — къде тогава съм аз, която съм на една и съща времева и пространствена плоскост с Миу?

Коя съм аз в такъв случай?

Прочетох два пъти двата документа. Първо ги прегледах бегло, после четох бавно, с внимание и към най-дребните подробностите, запечатвайки ги в паметта си. Без съмнение и двата текста бяха написани от Сумире; това бе нейният начин на изразяване — характерните за нея думи и изрази. Само в общия тон се усещаше някаква разлика от предишния й маниер на писане. Сега той бе по-сдържан, долавяше се известна дистанцираност. Все пак не можеше да има никакво съмнение — и двата текста бяха на Сумире.

След момент на колебание пъхнах дискетата в джоба на сака си. Ако Сумире се завърнеше благополучно, просто щях да оставя дискетата на мястото й. Но ако не се върнеше, тогава какво? Някой щеше да прегледа вещите й и да се натъкне на дискетата. Никак не ми се искаше тези два текста да попаднат пред нечий любопитен поглед.

След като прочетох документите, не ме свърташе на едно място. Облякох си нова риза, излязох от вилата и се спуснах по стълбите до града. Взех от банката близо до пристанището сто долара по пътнически чекове, купих си някакъв таблоид на английски от павилиона и седнах да чета под слънчобран в едно кафене. Повиках сънения наглед сервитьор и поръчах лимонада и филия с топено сирене. Той си записа поръчката ми с дебел молив, който едва движеше по листа. Отзад на ризата му имаше голямо петно от пот. То бе с такава форма, сякаш отправяше послание, което не можех да дешифрирам.