Харуки Мураками - Спутник, моя любов

Малко по-късно обаче, когато отишла до банята да си измие лицето и се погледнала в огледалото, веднага й станало ясно. Цялата й коса била бяла. Чисто бяла, като пресен сняг. Първо си помислила, че вижда отражението на друг човек. Обърнала се рязко. Била сама в банята. Погледнала пак в огледалото. И тогава разбрала, че жената с белите коси е самата тя . Изгубила съзнание и се строполила на пода.

И после изчезнала.

— Бях тук. Но другата Миу, може би половината от мен, бе преминала отвъд, отнасяйки със себе си черната ми коса, сексуалното ми желание, мензисите, овулацията, навярно дори и волята ми за живот. А останалата половина е тук, пред теб. Вече от много време живея с усещането, че на виенското колело в малкото швейцарско градче, сама не зная защо, човекът, кой бях, се раздвои завинаги. Или пък беше някаква сделка, кой знае. Така или иначе, нищо не ми бяха отнели, защото другата Миу все още съществува — там някъде. Знам това. Само едно огледало ни отделя една от друга. Но аз никога няма да мога да преодолея тази единствена стъклена преграда. Никога.

Миу гризеше ноктите си.

— Разбира се, никога е твърде силно казано. Може някой ден, някъде пак да се срещнем и да се съединим в едно цяло. Но един много важен въпрос остава без отговор: къде, от коя страна на огледалото, е истинското ми аз? Не знам. Дали това е жената, която бе в обятията на Фердинандо? Или онази, която се отвращаваше от него? Липсва ми увереност, че ще успея да го разбера.

След края на лятната ваканция Миу не продължила обучението си в консерваторията. Изоставила следването в чужбина и се върнала в Япония. И никога повече не докоснала клавиши на пианото. Загубила способността си да възпроизвежда музика. След година баща й починал и тя поела управлението на фирмата.

— Да, преживях истински шок, когато разбрах, че повече няма да мога да свиря, но не изпаднах в отчаяние. Смътно подозирах, че рано или късно това непременно щеше да се случи. В днешно време… — Миу се усмихна. — По света има толкова много пианисти. А са напълно достатъчни двайсет човека — активно концертиращи и от световна величина. Иди в който искаш музикален магазин и ще се убедиш колко много записи има на „Валдщайн“, „Крайслериана“ и прочее класически произведения, рафтовете с компактдискове са пълни. На звукозаписната индустрия двайсет първокласни пианисти са й предостатъчни. Никого не го е грижа, че не съм един от тях.

Миу разпери пред себе си пръстите на ръцете си и няколко пъти завъртя длани нагоре-надолу, сякаш се опитваше да провери паметта си.

— Приблизително година след пристигането ми във Франция забелязах нещо странно. Пианистите, чиито технически умения бяха по-слаби от моите и които не се упражняваха дори наполовина колкото мене, свиреха по-проникновено и умееха да развълнуват публиката. Винаги ме побеждаваха на конкурсите. Отначало си мислех, че това е някакво недоразумение. Но всеки път се случваше все същото. Не бях на себе си от яд и огорчение. „Толкова е несправедливо!“ — мислех си. Но постепенно започнах да разбирам — нещо не ми достига. Недоумявах какво именно, но явно беше нещо изключително важно. Може би онази толкова необходима дълбочина на чувството, благодарение на която изпълнението намира отклик в сърцата на слушателите. Докато бях в Япония, не обръщах внимание на това. Там никога не се провалях на конкурси и нямах време да се отдавам на съмнения по отношение на представянето си. Но в Париж, заобиколена от толкова много талантливи пианисти, разбрах в крайна сметка каква е истината. Всичко ми стана напълно ясно — така мъглата се разсейва, щом Слънцето се издигне високо.

Миу въздъхна. После вдигна глава и се усмихна.

— Още като малка обичах да си създавам собствени правила и да живея в съгласие с тях. Бях много независимо, изключително сериозно и самоуверено момиче. Родена съм в Япония, посещавах японски училища, растях, заобиколена от японски деца — играех и се сприятелявах с тях. Чувствах се истинска японка, но по национална принадлежност бях чужденка. Формално погледнато, за мен Япония винаги ще е чужда страна. Родителите ми не бяха строги с мен, но откакто се помня, непрекъснато ми набиваха в главата едно и също: „Ти си чужденка тук.“ Разбрах, че за да оцелея, трябва да стана по-силна.

Миу продължи с тих и равен глас.

— Да си силен човек, само по себе си не е лошо нещо. Ала поглеждайки назад, към миналото си, виждам, че дотолкова бях свикнала с мисълта да съм силна, че дори не се опитвах да разбера онези, които бяха слаби. Бях свикнала с успеха и не исках да разбера хората, на които не им е провървяло. Бях свикнала да нямам проблеми със здравето и не ме вълнуваха болките на онези, които не бяха здрави. Винаги, когато видех хора, изпаднали в тежко, безизходно положение, парализирани от обстоятелствата, решавах, че сами са си виновни за всичко — просто не са се постарали достатъчно да предотвратят случилото се. Мислех, че онези, които се оплакват от съдбата, са чисто и просто мързеливи. Моите възгледи за живота бяха непоклатими и прагматични, но лишени от човешка топлота. Само че никой, нито един човек сред хората около мен, не ми го каза.