Харуки Мураками - Спутник, моя любов

Една вечер Миу, както обикновено, излязла да вечеря в малък ресторант недалеч от дома й. Била в градчето вече две седмици. След вечерята й се приискало да подиша нощния въздух и се отправила на дълга разходка. Погълната от мисли, бродела безцелно от една улица на друга. Без да разбере, се намерила пред входа на увеселителния парк. Паркът с виенското колело. Мястото се огласяло от весела музика, виковете на хора, приканващи посетителите, и радостни детски писъци. Посетителите били предимно семейства в пълен състав и местни влюбени двойки. Миу си спомнила как веднъж, като малка, баща й я завел в увеселителен парк. Как заедно се возили във въртящи се кабинки с форма на чаени чаши. Досега помнела миризмата на сакото от туийд на баща си. Докато се возили, тя през цялото време се държала здраво за ръкава му. За малката Миу този мирис бил символ на далечния свят на възрастните, символ на защита и сигурност. Станало й мъчно за баща й.

На шега си купила билет и влязла в парка. Вътре имало множество различни павилиони и сергии — стрелбище, демонстрации със змии, кабинки на гадатели. Едра жена с магическа кристална топка пред нея, явно гледачка, й махнала с ръка да се приближи: „Мадмоазел, елате тук, моля. Много е важно. Скоро съдбата ви ще се промени.“ Миу само се усмихнала и отминала.

Купила си сладолед и седнала на една пейка да го изяде и да погледа хората. Почувствала, че е много далеч от шумната тълпа наоколо. Някакъв мъж я заговорил на немски. Бил към трийсетгодишен, нисък, с руса коса и мустаци. Навярно би изглеждал добре в униформа. Тя поклатила глава, усмихнала се и посочила часовника си. „Имам среща тук“ — казала на френски. Забелязала, че гласът й прозвучал някак по-остро и сухо от обикновено. Мъжът не казал нищо повече, усмихнал се смутено, вдигнал леко ръка, сякаш отдава чест, и се отдалечил.

Миу станала и тръгнала да се разхожда из парка. Някой мятал стрелички, пукали се балони. Мечка се въртяла тромаво в танц. Латерна свирела валса „На прекрасния син Дунав“. Миу вдигнала поглед и видяла как виенското колело се върти бавно пред нея. „Защо ли да не се повозя? — минало й през ума. — Може от него да видя и квартирата си — нещо като поглед от другата страна.“ За свой късмет имала в дамската си чанта малък бинокъл. Носела го на концертите от музикалния фестивал, за да й е под ръка, когато поиска да види по-добре подиума от своето доста отдалечено място на моравата. Бинокълът бил малък и лек, но доста силен. С него можела да разгледа стая си и дори вещите вътре.

Отишла да си купи билет от будката до колелото.

— Скоро ще затваряме, мадмоазел — рекъл й възрастният продавач на билети. Смотолевил тези думи със сведен поглед, сякаш говорел на себе си. Сетне поклатил глава. — Почти приключихме за днес. Това ще е последното возене. Още един път — и край.

Наболи бели косми покривали брадичката му, мустаците му били оцветени от тютюнев дим. Закашлял се. Страните му били силно зачервени, сякаш много дълго били изложени на северен вятър.

— Добре, добре. Един път ми е напълно достатъчно — казала Миу. Взела билета и се качила на платформата пред колелото. Нямало други желаещи да се повозят и, доколкото можела да види, всички кабинки били празни. Те се въртели бавно в небето, описвайки кръг след кръг. Сякаш самият свят, изчерпал силите си, вървял безславно към своя край.

Миу се качила в червена кабина, седнала на пейката, а старецът дошъл, затворил вратичката и я заключил отвън. Навярно за по-голяма безопасност. Подобно на някакво древно животно, което се връща към живот, виенското колело заскърцало и взело да се издига в небето. Разнородното и шумно множество от сергии и площадки с атракции се смалило под нея. Светлините на града заблестели пред погледа й. Отляво било езерото, виждали се лодки за разходка, също облени в ярки светлини, изящно отразяващи се по водната повърхност. Планинските склонове в далечината били осеяни с мъждукащи светлинки на малки селца. Миу почувствала, че сърцето започва да я боли от цялата тази красота.

Появил се и хълмът в покрайнините на града, където живеела. Миу фокусирала бинокъла и потърсила жилището си, но не било лесно да го открие. Кабинката бавно се издигала все по-нависоко, приближавала върха. Миу трябвало да побърза. Движела бинокъла наляво-надясно, нагоре-надолу в неистово търсене. Но сградите много си приличали. Кабинката достигнала до върха и взела да се спуска надолу. Накрая Миу съзряла сградата. Ето я! Но кой знае защо се оказала с доста повече прозорци, отколкото Миу си спомняла. Много стаи били с отворени прозорци, за да проникне вътре свежият летен въздух. Миу местела бинокъла си от един прозорец на друг и най-накрая открила търсения — втория отдясно, на третия етаж. Но междувременно кабинката й още повече се приближила към земята. Вече нищо не се виждало, защото стените на другите сгради пречели. Жалко! Само още няколко секунди — и щяла да разгледа добре цялата стая.