Харуки Мураками - Спутник, моя любов

Стъпалата все не свършват. Сумире се изкачва безспир, но не може да стигне края. Останала е без дъх, но продължава в същото темпо. Само че времето й изтича: майка й няма да остане вечно в тази сграда. По челото на Сумире избива пот. Ето го най-сетне и последното стъпало.

В края на стълбището има широка площадка, а след нея се възправя дебела каменна стена. В стената, точно на нивото на погледа, има кръгла, подобна на вентилационна шахта дупка. Тясна дупка с диаметър около петдесет сантиметра. И майката на Сумире, сякаш тласната насила вътре, потъва в нея с краката напред. Сумире разбира, че отпуснатото й време е почти изтекло.

В това тясно пространство майка й е обърната с лице към нея. Гледа я така, сякаш я моли за нещо. Сумире веднага разбира, че това е майка й. „Човекът, който ми е дал тяло и душа“ — съзнава тя. Но кой знае защо тази жена не прилича на майка й от снимките в семейния албум. „Истинската ми майка е красива и млада. Значи жената на снимките все пак не е майка ми — мисли си Сумире. — Баща ми ме е излъгал.“

„Мамо!“ — извиква смело Сумире. Има чувството, че у нея рухва преграда. Още щом изрича тази дума, мощен вакуум от другия край на дупката засмуква майка й дълбоко навътре. Майка й отваря уста и вика нещо на Сумире. Но силният, стремителен въздушен поток заглушава думите й. Миг по-късно майка й е окончателно погълната от непрогледния мрак в дупката.

Сумире поглежда назад и вижда, че стълбището го няма. Отвсякъде е заобиколена от каменни стени. На мястото на стълбището има дървена врата. Сумире завърта дръжката, отваря вратата и пред нея се открива небето. Тя е на върха на висока кула. Толкова високо е, че като поглежда надолу, й се завива свят. В небето летят множество обекти, наподобяващи малки самолети. Примитивни самолетчета, каквито всеки може да конструира — от бамбук и леки парчета дърво. В задната им част има двигател с големина на юмрук и перка. Сумире вика на прелитащите пилоти да дойдат да я спасят. Но никой не й обръща внимание.

„Навярно защото съм с тези дрехи — хрумва й. — Просто не ме виждат.“ Тя е с безлична болнична престилка, бяла и дълга. Съблича я и остава съвсем гола — отдолу няма нищо. Захвърля престилката на пода близо до вратата и, подобно на освободена от окови душа, престилката се понася по вятъра и скоро се изгубва от погледа. Същият вятър гали тялото й, разрошва косъмчетата по слабините й. Изведнъж тя забелязва, че дребните самолети са се превърнали във водни кончета. Небето гъмжи от разноцветни водни кончета, които въртят големите си изпъкнали, блестящи очи. Жуженето на крилата им става все по-шумно, сякаш някой усилва звука на радиоприемник. Още малко и ще е непоносимо за слуха. Сумире кляка със затворени очи и запушва ушите си с ръце.

И се събужда.

Сумире помни съня до най-малките подробности. Толкова добре, че би могла да го нарисува. Единствено лицето на майка й, когато изчезва в черната дупка, се е изплъзнало от паметта й. И важните думи, които тя изрича, също са се изгубили завинаги във вакуума на небитието. Сумире лежи в леглото, блъска яростно с юмрук по възглавницата и плаче ли, плаче.

Бръснарят вече няма да копае ями.

След онзи сън взех важно решение. Върхът на моята кирка, която досега усърдно въртях, удари в твърдата скала. Хряс! Реших да кажа ясно на Миу какво искам. Не мога да бъда вечно в това висящо положение. Не мога като оня слабоволев бръснар да ровя яма в задната градина и да не разкривам факта, че я обичам. Ако продължа така, бавно, но сигурно ще изчезна. Изгревите и залезите ще ме разнищят къс по къс, ще престана да съм самата себе си и не след дълго потокът на времето ще отнесе живота ми и нищичко няма да остане от мен.

Нещата са кристално ясни.

Кристално ясни, кристално ясни.

Знам какво искам: да се любя с Миу, тя да ме прегръща. Вече съм се отказала от толкова много важни за мен неща. От нищо повече не мога да се откажа. Още не е прекалено късно. Трябва да съм с нея, да проникна в нея. И тя да проникне в мен. Като две ненаситни, лъщящи змии.

Ами ако Миу не ме приеме, тогава какво?

Какво друго, освен да се примиря.

„Ако някой е прострелян, от раната тече кръв.“

Трябва да се пролее кръв.Ще наточа ножа, приготвен да пререже някъде гърлото на куче.

Така ли е наистина?

Да, така е!

Това, което пиша сега, е послание към самата мен. Хвърлям го във въздуха като бумеранг. То пори мрака, поваля някое кенгуру и накрая се връща при мен.

Но върналият се бумеранг не е същият, който съм хвърлила.