Харуки Мураками - Спутник, моя любов

Документ 1

Ако някой е прострелян, от раната тече кръв.

Съдбата ме подтикна към решението — съвсем спонтанно, забележи (а дали изобщо има друг вид решения, продиктувани от съдбата? — интересен въпрос, но аз ще го оставя за друг път) — да замина за малък гръцки остров, името на който дори не бях чувала. И ето ме тук. Часът е… четири и нещо сутринта. Разбира се, навън е още нощ. Невинните козички са се скупчили една до друга и кротко спят общия си сън. Маслиновите дървета, наредени в стройни редици навън, на полето, имат още време да се наситят на живителните сокове под покривалото на мрака. А луната, увиснала неподвижно над покривите, прилича на мрачен монах, протегнал ръце за милостиня към безплодното море.

Където и да се намирам, това време на денонощието ми е най-любимо. Времето, когато съм сама със себе си. Скоро ще съмне. Седя тук и пиша. Като Буда, роден от мишницата на майка си (лявата или дясната, не мога да си спомня), новото слънце ще надникне от върховете на възвишенията. И разсъдливата Миу ще се събуди тихо. В шест часа двете ще хапнем леко, после ще поемем през хълмовете към нашия неизменно прекрасен плаж. Преди да започне този нов ден — така, както обикновено започват всичките ни дни тук — искам да запретна ръкави и да свърша малко работа.

С изключение на няколкото писма, много отдавна не съм писала нещо само за себе си и не съм уверена, че мога да се изразя така, както бих искала. Не че някога съм чувствала подобна увереност — и през ум ни ми е минавало такова нещо. Пиша само защото не мога да не пиша.

Защо ли? Много е просто. За да осмисля нещо, трябва първо да го превърна в думи върху листа.

Винаги е било така, още от детството ми. Когато не разбирам нещо, събирам думите, разпръснати под краката ми, и ги нареждам една до друга, докато образуват изречения. Ако това не помага, отново ги разпръсквам и ги пренареждам по друг начин. Повтарям тази манипулация няколко пъти и ето, че съм в състояние да осмисля нещата като другите хора. За мен писането никога не е било трудно или досадно занимание. Другите деца събираха красиви камъчета или жълъди, а аз пишех. За мен писането е естествено като дишането. Навързвах изречение след изречение. И мислех .

Ще си кажете, че несъмнено ми е нужно страшно много време, ако всеки път, когато реша да помисля за нещо, трябва да мина през всичко това, за да стигна до някой извод. А може и да не си кажете. Но действително отнемаше време, толкова много време, че когато бях в началното училище, ме смятаха за бавноразвиваща се. Изоставах от съучениците си в ученето.

В по-горните класове чувството на отчуждение, което изпитвах по тая причина, поотслабна. Дотогава вече се бях научила да вървя в крак със света около мен. Все пак, докато не напуснах университета и не прекъснах всякакви формални отношения с хората, това отклонение от нормалното остана в мен — като притаила се в тревата змия.

Моята тема в момента: „Всекидневно използване на писането за разбиране на собствената личност“.

Така ли е?

Така е, разбира се!

Досега пишех невероятно много. Почти всеки ден. Сякаш се намирах на безкрайно пасище и съвсем сама косях трева, а тя отново израстваше почти веднага след коситбата. Днес косях тук, утре там… Докато направех пълна обиколка на пасището, тревата на първата окосена от мене площ бе вече висока и гъста като в началото.

Но откакто срещнах Миу, почти спрях да пиша. Защо стана така? К. ми разправяше за теорията, според която художествената измислица е равна на предаване 15 15 Теория в наратологията, според която чрез разказването на истории хората подреждат и осмислят света и човешкия си опит. — Б.пр. , и тя ми се стори доста смислена. В нея има нещо вярно. Но не обяснява всичко. Уф! Не е ли вече време да се науча да мисля по-просто?

По-просто, по-просто.

Само че, когато срещнах Миу, просто престанах да мисля. (Разбира се, тук използвам собственото си определение за мислене.) Двете с нея сме винаги заедно, като две вързани една за друга лодки, които течението носи нанякъде — не мога да разбера накъде и просто си мисля: „Добре, нека ни носи.“

Излиза, че за да се приближа до нея, трябва да се освободя от колкото се може повече излишен товар. Дори самото мислене стана бреме за мен. Струва ми се, че това обяснява всичко.

Колкото и висока да растеше тревата на моето пасище, вече не исках да си мръдна пръста. Изтягах се по гръб в нея, гледах небето, любувах се на плуващите по него бели облаци. Поверих съдбата си на тези облаци. Отдадох се на свежия мирис на тревата, на шепота на вятъра. И ето че вече ми е все едно дали зная или не зная нещо.