Харуки Мураками - Спутник, моя любов

Не, не е така. Всичко това престана да ме вълнува от самото начало . Трябва да се старая да излагам мислите си по-точно.

Точност, точност.

Сега разбирам, че основното ми практическо правило в съчинителството винаги е било да пиша за нещата, които познавам или които си мисля, че познавам, така, сякаш не знам нищо за тях. Ако само си кажех: „О, аз зная това, няма защо да губя скъпоценно време да пиша за него“ — изобщо не можех да започна да съчинявам каквото и да било. Например, мисля си за някого: „Добре познавам този човек, не е необходимо да се задълбавам в подробности за него“ — и ми се струва, че всичко е наред. Но ако постъпваме така, рискуваме да бъдем въведени в заблуждение. Защото под повърхността на всичко, което смятаме, че разбираме напълно, се крие още толкова и то ни е абсолютно непознато .

Разбирането е само сборът от всички погрешни заключения.

Между нас казано, тази мисъл накратко обобщава моя метод за познаване на света.

В света, в който живеем, „знам“ и „не знам“ приличат на сиамски близнаци, неразделими, вечно обърквани.

Объркване, объркване.

Нима може някой да разграничи морето и отразеното в него? Или да каже по какво дъждът се отличава от самотата?

Затова, без каквото и да било притеснение, престанах да търся разликата между знанието и незнанието. Това стана моята отправна точка — да, една ужасна стартова позиция, по-зле не може и да бъде, но нали за да продължи напред, човек трябва да се оттласне от нещо? Ето как започнах да разбирам, че всички неща са неразривно свързани помежду си: темата и стилът, обектът и субектът, причината и следствието, аз и ставите на ръката ми. Всичко разсипано по пода в кухнята — сол, пипер, брашно, нишесте — всичко се смесваше в една купчинка, ако е уместно такова сравнение.

Аз и ставите на ръката ми… Седейки сега пред компютъра, забелязвам, че съм се върнала към стария си лош навик да пукам с пръстите си. Този мой стар лош навик се върна, откакто спрях да пуша. Първо го правя с пръстите на дясната си ръка — пук, пук, — после с пръстите на лявата. Не че се опитвам да се хваля, но мога да пукам с пръсти толкова шумно, сякаш някой с голи ръце прекършва нечий врат. В началното училище бях шампионка по шумно пукане с пръсти. Засрамвах момчетата.

Навремето в колежа К. веднъж ми даде ясно да разбера, че това съвсем не е умение, с което би трябвало да се гордея. Когато едно момиче достигне определена възраст, не бива да пука с пръсти където й падне. Особено пък пред други хора. Иначе ще изглежда досущ като Лоте Леня във филма „От Русия с любов“. Защо ли никой не ми е говорил за това по-рано? Опитах се да се отуча от този навик. Много харесвам Лоте Леня, но не ми се ще да приличам на нея. Щом престанах да пуша обаче, забелязах, че седна ли да пиша, несъзнателно започвам да пукам с пръсти. Пук-пук-пук .

Казвам се Бонд. Джеймс Бонд.

Нека да се върна към онова, с което започнах. Времето е ограничено — няма място за отклонения и забежки. Забрави Лоте Леня. Прощавайте, метафори — трябва да се бърза. Както вече писах, знанието и незнанието са вътре в нас, делят един и същи дом. Много хора издигат стена между тях — за удобство. Така животът е по-лек и приятен. Обаче аз просто пометох тази стена. Трябваше . Мразя стените. Такава съм!

Ако си послужа пак с примера за сиамските близнаци, ще отбележа, че не е възможно те винаги да са в пълно съгласие или пък все да гледат да се разбират. Всъщност по-често е вярно тъкмо обратното. Дясната ръка не знае какво прави лявата, а лявата — какво си е наумила дясната. Така живеем и ние — достигаме до пълно объркване, изпадаме в безпомощност и отчаяние и накрая се блъскаме с трясък в нещо. Тряс!

Какво имам предвид ли? Това, че ако иска неговото знание и незнание да водят мирно съвместно съществуване, човек трябва да изгради разумна стратегия. И тази стратегия — да, точно така! — е мисленето . То е сигурната котва, която трябва да се открие. Иначе, нека не се заблуждаваме, този ужасен сблъсък е неизбежен.

Въпрос.

Тогава какво да прави човек, ако иска хем да избегне сблъсъка, хем да си лежи в полето, да съзерцава плуващите по небето облаци, да слуша как расте тревата — с други думи, да не потъва в твърде сериозен размисъл? Труден въпрос? Ни най-малко. От гледна точка на логиката, няма нищо по-елементарно. C’est simple 16 16 Много просто (фр.). — Б.пр. . Просто трябва да сънуваме. Непрекъснато. Да влезем в света на сънищата и никога вече да не се връщаме. Да живеем там до края на живота си.