В съня не е необходимо да различаваш нещата. Никак не е нужно. Там няма разграничителни линии. Затова в сънищата почти не стават сблъсъци. Дори и да има, те не причиняват болка. Виж, реалността е друго нещо. Реалността хапе.
Реалност, реалност.
Някога, на пресконференцията след премиерата на филма на Сам Пекинпа „Дивата банда“, една журналистка вдигнала ръка и попитала следното: „Защо във филма е трябвало да показвате толкова много кръв?“ Въпросът бил зададен с твърде рязък тон. Един от актьорите, Ърнест Боргнайн, наглед леко озадачен, отвърнал: „Госпожо, човекът е устроен така, че ако го прострелят, тече кръв.“ Въпросният филм се появил по екраните в разгара на войната във Виетнам.
Обичам тази реплика. Сигурно е един от законите на реалността. Неделимите неща трябва да се приемат такива, каквито са. И да има кръв. Изстрел и кървене.
Ако някой е прострелян, от раната тече кръв.
Ето защо започнах да пиша. Аз размишлявам — по най-обикновен начин — и се озовавам в пространство, на което дори не мога да дам име, където виждам сън — сляп зародиш, наречен разбиране , който плува във всемирните, всепоглъщащии околоплодни води на неразбирането. Навярно по тази причина романите ми са абсурдно дълги и, досега поне, никога не намират подходящ завършек. Все още ми липсват необходимите технически умения за поддържане на гъвкава линия на снабдяване със съответния обем доставки. Не съм готова и морално.
Разбира се, сега не пиша роман. Не знам как да го нарека. То е само текст. И въобще не е нужно да се опитвам да открия удачния финал. Просто мисля на глас. Това по никакъв начин не ме задължава морално. Аз чисто и просто… хмм… разсъждавам . Много отдавна не съм се замисляла сериозно за нещо и това едва ли ще се случи в обозримото бъдеще. Но сега, в този момент, мисля. И ще мисля, докато съмне.
Говоря така, но все пак не мога да се избавя от старите си познати — от моите мрачни съмнения. Не прахосвам ли времето и енергията си в безсмислено занимание? Не мъкна ли кофа с вода към място, което всеки момент ще се наводни? Не е ли време да се откажа от тези безполезни усилия и просто да се оставя на течението?
Сблъсък? Какво означава това?
Нека да го кажа иначе.
За какво всъщност си мислех?
А да, спомням си — ето за какво.
Пиша тези измишльотини, скачам от мисъл на мисъл, а може би е по-добре да се сгуша пак под топлите завивки да се галя, мислейки си за Миу. Това имах предвид.
Много харесвам линията на бедрата й, прелестния контраст между лъскавите черни косъмчета на слабините й и снежнобялата й коса, добре сложения й задник в прозрачни черни пликчета. Толкова е секси! Под черните пликчета черните косъмчета са оформени като буквата T.
Престани да мислиш за това! Изключи електрическата верига на празните сексуални фантазии (цък!) и се концентрирай върху писането. Не мога да си позволя тези скъпоценни минути преди зазоряване да ми се изплъзнат. Нека друг, на друго място, да реши кое е сполучливо и кое не е. Все ми е едно какво ще каже някой си, не бих дала и чаша ечемичен чай за това.
Така ли е?
Да, така е!
Тогава — напред и все напред!
Твърди се, че включването на сънища в художественото произведение (било то действителни или плод на въображението) е твърде рисковано. Само шепа писатели — и то най-талантливите — са способни с помощта на думите да постигнат нещо подобно на ирационалния синтез, който откриваме в сънищата. Да, така е. И все пак искам да разкажа един сън, който ми се яви неотдавна. Ще си го запиша просто като факт, свързан с мен и моя живот. Тук влизам в ролята на съвестен пазач на склада и не ме вълнува дали написаното от мен има някаква художествена стойност.
И преди съм сънувала подобни сънища. Има разлики в детайлите и обстановката е различна, но канавата е винаги една и съща. А също и болката, която изпитвам, като се събудя. Една-единствена тема се повтаря в тях отново и отново. Както нощен влак, който свири всеки път, щом стигне до слепия завой.
Сънят на Сумире
(Написала съм тази част в трето лице. Така разказът ми изглежда по-автентичен.)
Сумире се изкачва по дълго, спираловидно стълбище, за да се срещне с майка си, починала много отдавна. Майка й чака в горния край на стълбището. Тя иска да каже на Сумире нещо жизненоважно за нея. Никога преди Сумире не се е срещала с покойник и се страхува. Не знае що за човек е майка й. Може би — неизвестно защо — майка й я мрази. Но трябва да се срещне с нея. Това е единственият й шанс.
Читать дальше