Харуки Мураками - Спутник, моя любов

Бумеранг, бумеранг.

Сега е два и половина следобед. Навън е адски пек. Скалите, небето и морето ослепително блестят. Ако ги гледаш доста дълго, очертанията им постепенно започват да се размиват, всичко се слива в една каша. Разумните същества са се скрили на сянка и са потънали в лека дрямка. Дори птици не летят. Вкъщи обаче е приятно прохладно. Миу е в дневната, слуша Брамс. Тя е със синя лятна рокля с тънки презрамки, а напълно бялата й коса е вързана на тила. Аз седя край писалището и пиша тези изречения.

— Музиката пречи ли ти? — пита Миу.

— Брамс никога не ми пречи — отвръщам аз.

Ровя се из паметта си, за да възпроизведа историята, която Миу ми разказа преди няколко дена в бургундското селце. Не е лесно. Тя разказваше откъслечно, непрекъснато смесваше последователността на събитията и съвсем ме обърка. Не можех да разбера кое е станало първо, кое е настъпило по-късно, кое е причина, кое следствие. Но аз не я виня. Втъкнатият в недрата на паметта й жесток бръснач на заговора разрязва плътта й и както звездите над лозята бледнеят с настъпването на утрото, така и руменината на живота напуска страните й, докато ми разправя своята история.

Разказа я след дълги увещания от моя страна. Наложи се да премина през цяла гама от молби, докато я склоня да говори — да я насърчавам, да я принуждавам, да й угаждам, да я хваля, да я придумвам. Пихме червено вино и говорихме до зори. Държахме се за ръце и следвахме нишките на спомените й, съединявахме ги, преподреждахме ги. Все пак имаше късчета, които Миу не можеше да изрови от паметта си. Натъквайки се на тях, тя постепенно се разстройваше и пиеше още вино. Бяха рисковите зони на паметта. Всеки път, щом попаднехме на тях, се отказвахме от сериозното дирене и предпазливо се изтегляхме към по-безопасна територия.

Всичко започна, когато разбрах, че Миу боядисва косата си, и я помолих да ми разкаже какво й се е случило. Миу толкова внимава някой да не узнае, че косата й е боядисана, че почти няма хора от обкръжението й, на които този факт да е известен. Но аз забелязах. Когато си на дълъг път с някого и толкова време сте заедно, тези неща рано или късно излизат наяве. Но не е изключено Миу въобще да не се опитваше да го скрие от мен. При желание можеше да е много по-внимателна. Може би си мислеше, че няма как да не разбера, или пък искаше да разбера. (Хм, това е само мое предположение.)

Поставих въпроса ребром. Такава съм — никога не говоря със заобикалки.

— Много бели коси ли имаш? — попитах. — От колко време се боядисваш?

— От четиринайсет години — отвърна тя. — Преди четиринайсет години цялата ми коса побеля, до последния косъм.

— Прекара някаква болест ли?

— Не, не — каза Миу. — Случи ми се нещо, от което напълно побелях. За една нощ.

— Разкажи ми какво се случи. Моля те. Искам да знам всичко за теб. Знаеш, че не крия нищо за себе си, всичко ти разказвам.

Но Миу поклати безмълвно глава. На никого не била разказвала тази история; дори съпругът й не знаел за случилото се. В продължение на четиринайсет години то било нейната тайна.

Но накрая говорихме цялата нощ за случилото се някога.

— Всяка история си има подходящото време да бъде разказана — уверявах я аз. — Иначе се обричаш да останеш завинаги пленник на тайната си.

Миу ме гледаше така, сякаш пред погледа й се откриваше далечен пейзаж. В очите й изплува нещо на повърхността, после бавно се спусна към дъното.

— Вече съм си платила за всичко — рече тя. — Те имат сметки за уреждане, не аз.

Не разбрах какво иска да каже.

— Ако ти разкажа тази история — рече Миу, — тя ще стане наша обща тайна. Не знам доколко това би било редно. Разкрия ли ти всичко, и ти ще си въвлечена. Това ли искаш? Наистина ли ти се ще да узнаеш какви жертви бих направила, ако можех да забравя всичко това?

— Да — рекох. — Каквото и да е то, искам да го споделиш с мен. Не бива нищо да криеш.

Миу отпи глътка вино и затвори очи. Явно се колебаеше. Последва мълчание, през което времето едва-едва се влачеше, сякаш и то не можеше да се реши дали да продължи напред.

Но накрая тя започна разказа си. Бавно, на части. Някои от тях веднага се съживиха и излязоха на бял свят, други не показаха никакви признаци на живот. Имаше най-различни пропуски и неясноти, някои от които придобиха особен смисъл. Задачата ми като разказвач е много старателно да ги събера в едно цяло.

Миу прекарала едно лято сама в малко швейцарско градче близо до френската граница. Била на двайсет и пет години, живеела в Париж, учела в Консерваторията. Пристигнала в това градче по молба на баща си, за да сключи някаква сделка. Работата не била трудна, трябвало да вечеря веднъж с представител на фирмата-партньор и да подпише договора. Миу от пръв поглед харесала градчето. Било малко, уютно и красиво, с езеро и средновековен замък. Помислила си, че би й било приятно да поживее там. Речено — сторено. При това в съседно село се провеждал летен музикален фестивал и ако наемела кола, можела да го посещава всеки ден.