Харуки Мураками - Спутник, моя любов

Провървяло й: намерила обзаведен апартамент с кратък срок за наемане — приятно и чисто жилище в сграда, кацнала на върха на хълм, в покрайнините на града. От прозореца се откривала чудесна гледка. Близо до квартирата имало едно място, където можела да свири на пиано. Наемът не бил нисък, но ако й потрябвали пари, баща й нямало да откаже да й даде.

Така Миу започнала своя временен, но спокоен живот в града. Посещавала концерти от фестивала, разхождала се из околностите, а не след дълго завързала и познанства. Открила хубав малък ресторант и кафене, които започнала да посещава често. От прозореца на апартамента й се виждал увеселителният парк извън града. Там имало огромно виенско колело с разноцветни кабинки с вратички, прикрепени към гигантския обръч, които бавно описвали кръгове в небето. Погледнеш ли ги, се замисляш за превратностите на съдбата. Щом достигнели пределната височина, те започвали да се спускат. Съвсем естествено. Виенското колело не те отнася наникъде. То те издига, после те спуска — едно пътуване в кръг, което, по някаква странна причина, много хора намират за приятно.

Нощем на виенското колело светели безброй лампички. Затваряли парка, спирали колелото, но не изключвали лампичките, които блещукали през цялата нощ, сякаш си съперничели със звездите на небето. Миу сядала до прозореца, слушала музика по радиото и дълго-дълго гледала виенското колело: движението на кабинките нагоре-надолу, или как е застинало неподвижно като паметник.

Запознала се с един човек, който живеел в града. Красив, петдесетгодишен, латински тип. Бил висок, с красив нос и права, черна коса. Представил й се в кафенето.

— Откъде сте? — попитал я.

— От Япония — отвърнала тя. Завързали разговор. Казвал се Фердинандо. Бил от Барселона, но се установил в това градче преди пет години. Работел в областта на мебелния дизайн.

Говорел непринудено, често се шегувал. Поговорили си и се разделили. След два дена пак се срещнали в същото кафене. Казал й, че е разведен и живее сам, че е напуснал Испания, за да започне нов живот другаде. Но не предизвикал особени симпатии у Миу. Твърде напористо се опитвал да я свали. Доловила сексуален намек и се уплашила. Решила повече да не посещава кафенето.

Но по-късно много често се натъквала на Фердинандо в града — достатъчно често, за да си помисли, че я преследва. Може би просто си фантазирала глупаво. Градчето било малко, така че нямало нищо странно да попадаш често на някого. Всеки път, щом я срещнел, той й се усмихвал приветливо и я поздравявал приятелски. И тя го поздравявала, но постепенно започнало да я обзема смесено чувство на раздразнение и безпокойство. У нея се прокраднало подозрение, че Фердинандо се превръща в заплаха за спокойния й живот в градчето. Подобно на дисонанс със символично звучене в началото на музикално произведение, една злокобна сянка пропълзяла и заплашила да помрачи безметежното й лято.

Оказало се обаче, че появата на Фердинандо е само смътно предчувствие за по-голяма беда. След десет дена в градчето, тя започнала да се чувства като в блокада. Този красив, светещ от чистота град вече й се струвал еснафски, самодоволен и ограничен. Хората били много любезни и приветливи, но започнала да долавя в отношението им към нея като към азиатка известна предубеденост. Виното, което й сервирали в ресторантите, неочаквано придобило лош вкус. Намирала червеи в плодовете и зеленчуците, които купувала. Изпълненията на музикалния фестивал й звучали вяло, оставяли я равнодушна. Не можела да се съсредоточи върху заниманията си с музика. Дори апартаментът й, който отначало намерила за много уютен и удобен, започнал да й се струва зле обзаведен и занемарен — образец на безвкусицата. Нещата загубили първоначалния си блясък. Злокобната сянка се разраствала. И тя не можела повече да се преструва, че не я забелязва.

Нощем телефонът иззвънявал и тя вдигала слушалката.

— Ало.

Но отсреща — мълчание. Същото се повторило няколко пъти. „Сигурно е Фердинандо“ — мислела си. Но нямала доказателства. Как е разбрал номера й? Телефонът бил стар модел и не можела просто да дръпне кабела и да го изключи. Имала проблеми със съня и започнала да взима приспивателни. Загубила апетит.

Казала си, че трябва час по-скоро да си замине оттук. Но, неизвестно защо, все не можела да се измъкне от този град. Направила списък на причините да остане: вече била платила месечния наем и била купила билети за музикалния фестивал, била освободила за през лятото апартамента си в Париж. Убеждавала се, че не може просто така да си събере багажа и да замине. При това нищо всъщност не се било случило. Никой не й бил сторил нищо лошо, никой не се бил отнесъл зле с нея. „Просто нервите ми са изопнати — и толкова“ — убеждавала се тя.