Харуки Мураками - Спутник, моя любов

Напълно възможно е да е мислила за сексуалното си желание. Точно както аз си мислех за своето, когато бях с нея. Не ми беше трудно да разбера как се е чувствала — навярно си е представяла Миу, легнала гола до нея, и много й се е искало да я прегърне. В това чувство е имало очакване, примесено с толкова много други емоции — възбуда, готовност за примирение, колебание, объркване, страх. То ту я е изпълвало и душата й е ликувала, ту е лягало като камък на сърцето й. И на нея ту й се е струвало, че всичко е наред и по-добре не би могло и да бъде, ту я е обземало убеждението, че нищо няма да излезе и че всичко ще се разпадне на парчета. И накрая тъкмо така е и станало.

Изкачих се на върха на хълма, поех си дъх, пих глътка вода и се спуснах по склона. Точно когато се показа покривът на вилата, си спомних думите на Миу, че откакто пристигнали на острова, Сумире се затваряла в стаята си и трескаво пишела нещо. Какво ли може да е било то? Миу не бе казала нищо повече, а пък и аз не се реших да я разпитвам. Но тъкмо в тези записки можеше да се крие ключът за разгадаването на нейното изчезване. Как по-рано не се бях сетил за това…

Щом се върнах във вилата, влязох в стаята на Сумире, включих преносимия й компютър и проверих какво е записано на твърдия диск. Нищо от онова, на което попаднах, не будеше надежди. Имаше подробен списък на разходите по пътуването им из Европа, адреси, разписания. Делова информация от всякакъв вид, свързана с работата на Миу. Нямаше никакви лични файлове. Отворих менюто с активните документи — нищо. По всяка вероятност Сумире не искаше никой да попадне на записките й и ги бе изтрила от паметта на компютъра. Това означаваше, че е пренесла личните си файлове на дискета, която е скрила някъде. Беше малко вероятно да е взела дискетата със себе си, когато е изчезнала, по простата причина, че пижамата й била без джобове.

Прерових чекмеджетата на писалището. Имаше няколко дискети, но те съдържаха копия от записите на твърдия диск или други служебни файлове. Нищо съществено за мен. Седнах край писалището и се замислих. Запитах се, ако съм на мястото на Сумире, къде бих сложил дискетата? Стаята беше малка; нямаше много скришни места. Навярно Сумире много е внимавала написаното от нея да не попадне в чужди ръце.

Червеният куфар. Ами да! Той бе единствената вещ в стаята, която можеше да се заключва.

Този чисто нов куфар, изглежда, бе празен, защото беше съвсем лек. Разклатих го, но вътре не се чу никакъв звук. Все пак бе заключен. Отключваше се с четирицифрен шифър. Опитах няколко комбинации от числа, които предполагах, че Сумире може да е използвала — датата на раждането й, адреса й, телефонния номер, пощенския код, — но без резултат. Нищо чудно — комбинация, за която всеки би могъл лесно да се досети, не става за секретен код. Трябва да е число, което тя хем лесно да си спомня, хем да не е свързано с нейна лична информация. Дълго умувах какво може да е то и изведнъж го налучках. Опитах с пощенския код на „Кунитачи“ — района, в който аз живеех: 0—4—2—5.

Ключалката щракна и куфарът се отвори.

Във вътрешния му джоб бе пъхната черна платнена чантичка с цип. Отворих я и открих малък дневник със зелена обложка и една дискета. Отворих първо дневника. Нейният обичаен почерк. Но не се натъкнах на никаква важна за мен информация. Пишеше къде са ходили. С кого са се срещнали. Имена на хотели. Цени на бензина. Менюта на ресторанти. Разни марки вино и кое с какъв вкус е. Просто изреждане на сухи факти. Много от страниците бяха празни. Явно воденето на дневник не бе от силните страни на Сумире.

Дискетата не беше надписана. На етикета, с характерния почерк на Сумире, бе означена само датата — август 19. Пъхнах дискетата в компютъра, отворих я и открих два файла, и двата без име, просто „Документ 1“ и „Документ 2“.

Преди да ги отворя, огледах бавно стаята. Якето на Сумире висеше в гардероба. Ето очилата й за плуване, италианският й речник, паспортът й. В чекмеджето на писалището бяха химикалката й и автоматичният й молив. От прозореца над писалището се виждаше полегатият скалист склон. По каменния зид на съседния дом се разхождаше черна котка. В късния следобед голата стаичка бе обгърната от тишина. Затворих очи: все още чувах шума на вълните на онзи безлюден плаж. После пак отворих очи и се ослушах напрегнато за звуци от реалния свят. Не чух нито един.

Поставих маркера върху иконката на „Документ 1“ и кликнах два пъти с мишката.