Харуки Мураками - Спутник, моя любов

— Но не бива да се безпокоите — рекоха с ведри лица. — Всичко е наред. Огледайте се наоколо. Намираме се на мирен остров. Разбира се, и при нас стават престъпления — кавги между любовници, пиянски свади, политически крамоли. Все пак си имаме работа с хора и навсякъде е все същото. Но тук на острова това са все счепквания между местни жители. Нито веднъж през последните петнайсет години не се е случвало чужденец да стане жертва на тежко престъпление.

Може и да казваха истината. Но колкото до някакво обяснение за изчезването на Сумире, не можеха да кажат нищо определено.

— Има една голяма варовикова пещера на северния бряг на острова — колебливо подзе един полицай. — Ако е влязла в нея, може да не е намерила изхода. Вътре е като лабиринт. Но мястото е много, много далече. Не ми се струва реално едно момиче да стигне пеш дотам.

— Възможно ли е да се е удавила? — попитах аз.

Полицаите поклатиха глави.

— Покрай брега няма силно течение. А и времето през последната седмица беше хубаво, а морето — спокойно. Много рибари излизат на риболов всеки ден. Ако момичето се бе удавило, някой от тях щеше да се натъкне на тялото й.

— Дали докато се е разхождала не е паднала в някой дълбок кладенец? Какво мислите? — попитах.

Шефът на полицията поклати глава.

— На острова няма кладенци. Тук има много естествени извори, така че не се налага да копаем кладенци. Освен това под почвата е твърда скала, която не може да се пробие със сонда.

Когато излязохме от участъка, казах на Миу, че на следващия ден искам да отида пеш до плажа, на който двете със Сумире бяха ходили всеки ден. Миу купи от една будка проста карта на острова и ми показа пътя дотам.

— Върви се четирийсет и пет минути в едната посока — предупреди ме тя. — Проверете дали са ви здрави обувките.

После отиде на пристанището и на примесен с английски френски език се договори бързо с един лодкар да я закара до Родос.

— Дано всичко свърши добре — каза ми тя на тръгване. Но очите й говореха друго. Знаеше, че нещата няма да се уредят толкова лесно. И аз го знаех. Моторът на лодката забръмча и като придържаше шапката с лявата си ръка, Миу ми махна с дясната. Щом лодката й се скри от погледа ми, се почувствах така, сякаш в тялото ми липсваха някои органи. Повървях малко покрай пристанището и си купих от магазин за сувенири тъмни слънчеви очила. После се изкачих по стръмните стъпала до вилата.

Слънцето се издигаше все по-високо, стана много горещо. Облякох памучна риза с къс ръкав, сложих си банските, слънчевите очила и маратонките и поех по стръмната планинска пътека към плажа. Много скоро съжалих, че не си взех шапка, но реших да продължа. Много скоро, докато изкачвах хълма, ожаднях. Спрях и пийнах няколко глътки вода, после намазах лицето и ръцете си с крема против изгаряне, който ми бе дала Миу. Пътеката беше побеляла от прах. При всеки по-силен порив на вятъра, той се вдигаше и се завихряше. От време на време се разминавах със селяни, повели своите магарета. Селяните ме поздравяваха високо: Кали мера 14 14 Добър ден! (гр.) — Б.пр. Аз отвръщах със същите думи. Предполагах, че така е правилно.

Планинският склон бе покрит с ниски, криви дървета. Кози и овце със сърдити погледи бродеха по канарите. На шиите им подрънкваха глухо хлопатари. Пастирите бяха или деца, или старци. Когато минавах край тях, те ме поглеждаха бегло с крайчеца на очите си и ми махваха леко с ръка, сякаш ми даваха нещо като таен знак. И аз ги поздравявах така. Ако Сумире скиташе някъде сама, то със сигурност не беше на това място. Тук нямаше къде да се скрие, все някой щеше да я види.

На плажа нямаше жива душа. Свалих си ризата и банските и заплувах гол. Водата беше прозрачна и топла. Дори далеч от брега, много ясно се виждаха камъчетата по дъното. В устието на тесния залив бе закотвена голяма яхта със свито платно. Високата й мачта се поклащаше насам-натам като гигантски метроном. На палубата нямаше никого. При всяко отдръпване на вълните по брега оставаха безброй дребни камъчета, потракващи монотонно.

Поплувах до насита, а после се върнах на брега, излегнах се гол на хавлията си и се загледах във високото синьо небе. Морски птици кръжаха над залива — търсеха риба. Небето бе съвсем безоблачно. Подремнах около половин час, през който никой не се появи на плажа. Скоро ме обзе странното усещане за пълен покой. Този плаж беше твърде тих, за да го посещава сам човек, твърде — дори прекалено — хубав. Навяваше мисъл за смърт. Облякох се и тръгнах обратно нагоре по същата планинската пътека към вилата. Жегата бе още по-силна отпреди. Правех машинално стъпка след стъпка и се опитвах да отгатна за какво ли е размишлявала, докато двете с Миу са вървели заедно по този път.