Харуки Мураками - Спутник, моя любов

Миу кимна.

— Защо, вместо да се свържете със семейството й, се обадихте на мен и поискахте да дойда тук?

— Ами защото нямам никаква представа какво й се е случило. А докато нещо не се изясни, не знам дали е правилно да тревожа родителите й. Колебах се известно време как да постъпя, после реших да изчакам и да видя как ще се развият нещата.

Опитах се да си представя как бащата на Сумире — този изтънчен красавец — се качва на ферибота и пристига на острова. Мащехата й, разбира се, ще се разстрои и какво — може би също ще дойде тук? Каква невероятна каша! Но и без тях случващото се е достатъчно странно. Как изобщо е възможно чужденец да изчезне на такъв малък остров и да го няма вече четири дена?

— И все пак защо ми се обадихте?

Миу преметна крак върху крак, хвана края на полата си и го дръпна надолу.

— Вие сте единственият, на когото мога да разчитам.

— Но ние не се познавахме.

— Сумире ви има доверие като на никого другиго. Каза, че умеете да вникнете във всяка ситуация, каквото и да се случи.

— Боя се, че малко хора смятат така.

Миу се усмихна и около очите й се появиха познатите дребни бръчици.

Станах и се приближих до нея, после взех от ръката й празната чаша. Отидох в кухнята, налях малко „Курвуазие“, върнах се в дневната и й подадох чашата. Миу ми благодари и прие коняка. Мина време, пердето безшумно потрепна. Ветрецът довея мирис на друга земя.

— Действително ли искате да узнаете истината? — попита Миу. Гласът й прозвуча сухо, сякаш след дълги колебания й предстоеше да вземе трудно решение.

Погледнах я в очите.

— Мога да кажа с абсолютна сигурност, че ако не исках да науча истината, нямаше да съм тук.

Миу изви очи към пердетата и ги гледа известно време. После заговори тихо и спокойно:

— Това се случи същата нощ, след като в кафенето бяхме разговаряли за котки.

След разговора им в кафенето на пристанището за котките, Миу и Сумире се отбили в магазина за хранителни продукти и се върнали във вилата. До вечерята, както обикновено, си почивали. Сумире се уединила в стаята си и писала на преносимия си компютър. Миу се излегнала на дивана във всекидневната със сплетени зад тила ръце и със затворени очи слушала балади на Брамс в изпълнение на Джулиус Кетчън. Била стара дългосвиреща плоча, ала изпълнението било изящно, прочувствено и запомнящо се, без натрапване на привнесени елементи, съвършено предаващо чувствата на композитора.

— Пречи ли ти музиката? — попитала Миу, надзъртайки в стаята на Сумире. Вратата била широко отворена.

— Брамс никога не ми пречи — отвърнала Сумире, обръщайки се леко.

Никога по-рано Миу не била виждала Сумире да пише толкова съсредоточено. Изражението й било напрегнато, устата й — стисната като на дебнещ плячката си хищник, погледът й — по-дълбок от обикновено.

— Какво пишеш? — попитала я. — Нов роман за спътника ли?

Резките бръчици около устните на Сумире се позагладили.

— Нищо особено. Просто случайни хрумвания — може някой ден да ми потрябват.

Миу се върнала на дивана и се потопила обратно в миниатюрния свят, роден от музиката в следобедните лъчи на Слънцето. „Какво щастие е да свириш Брамс така красиво! Винаги съм срещала трудности с малките произведения на Брамс, особено с баладите — мислела си тя. — Никога не успях да се отдам напълно на този свят от мимолетни нюанси на чувствата и от въздишки. Сега обаче би трябвало да съм в състояние да изпълня Брамс по-добре, по-красиво отпреди.“ Ала Миу знаела: Нищо повече няма да мога да изпълня. Никога.

В шест и половина двете приготвили вечеря в кухнята и хапнали на верандата. Супа от морска платика с подправки, салата и хляб. Пийнали бяло вино, а по-късно — горещо кафе. Откъм подветрената страна на острова се показала рибарска лодка, която, влизайки в пристанището, описала кратка дъга от бяла пяна. Навярно топла вечеря очаквала рибарите в домовете им.

— Впрочем, кога си тръгваме оттук? — попитала Сумире, заета с миене на съдовете в мивката.

Миу погледнала стенния календар:

— Иска ми се да си почивам тук една седмица, но не знам дали ще се получи. Ако зависеше само от мен, бих останала завинаги.

— Аз също, ако зависеше от мен — рекла Сумире усмихната. — Но какво да се прави? Хубавите неща винаги свършват все някога.

Още нямало десет часа̀, когато двете, както обикновено, се прибрали в стаите си. Миу се преоблякла в бяла памучна пижама с дълги ръкави и заспала веднага, щом главата й докоснала възглавницата. Но не след дълго се събудила, сякаш разтърсена от ударите на собственото си сърце. Погледнала бегло будилника до главата си — минавало дванайсет и половина. В стаята било тъмно като в рог, царяла пълна тишина. Но Миу почувствала, че наблизо има някой, който се крие, затаил дъх. Тя издърпала завивките до брадичката си и наострила слух. Сърцето й забило силно, заглушавайки всички мисли. Това не било само лош сън, разсейващ се след събуждането — в стаята наистина имало някой. Като внимавала да не вдигне и най-малък шум, Миу протегнала ръка и дръпнала леко пердето на прозореца. Бледа струя лунна светлина проникнала вътре. Без да се движи, Миу зашарила с поглед из стаята.