Харуки Мураками - Спутник, моя любов

— И после какво станало? — попитала по едно време.

— Това е всичко — отвърнала Сумире, сгънала таблоида и го оставила на масата. — Нищо повече не пише.

— Какво ли се е случило с котките?

— Не знам… — отвърнала Сумире, изкривила устни и се замислила. — Всички вестници са една стока. Никога не съобщават онова, което действително те интересува.

Пчелите като че усетили нещо, защото литнали към небето. После известно време кръжали с церемониално жужене и пак накацали по масата, където продължили да пият с наслада конфитюр.

— Интересно каква е съдбата на тези котки — рекла Сумире, издърпала напред яката на твърде широката си тениска и загладила гънките. Била по тениска и шорти и — Миу случайно узнала това — без бельо. — Вероятно са ги умъртвили, защото, познали веднъж вкуса на човешкото месо, могат да се превърнат в котки-човекоядци. Или пък полицаите са им казали: „Вие, приятелчета, и без това сте страдали достатъчно“ — и са ги пуснали на свобода.

— Ако ти беше кмет или шеф на полицията в същия град, как щеше да постъпиш?

Сумире помислила малко.

— Ами бих ги изпратила в някой трудов лагер, където да ги вкарат в правия път. Да ги превърнат във вегетарианци.

— Нелоша идея — засмяла се Миу, после свалила очилата си и се обърнала към Сумире. — Тази история ми припомня първата ми лекция, когато постъпих в католическото училище. Споменавала ли съм ти някога, че шест години съм учила в много строго девическо католическо училище? Преди това посещавах обикновено начално училище. Веднага след тържеството по случай приемането на нови ученици една престаряла монахиня ни събра в аудиторията и ни изнесе беседа за католическия морал. Беше французойка, но говореше свободно японски. Разказа ни най-различни истории, но съм запомнила само една — за котката и необитаемия остров.

— Звучи интересно — продумала Сумире.

— Претърпял си корабокрушение, изхвърлен си на брега на необитаем остров. Само ти и една котка сте се добрали до спасителната лодка. Известно време си се носил по вълните и си попаднал на скалист остров, където няма нищо годно за ядене. Няма дори прясна вода. В лодката има малко бисквити и вода, които в най-добрия случай ще ти стигнат за десетина дена. Така започва историята.

Монахинята обгърна с поглед аудиторията и със силен и ясен глас каза следното: „Затворете очи и си представете следната сцена. Ти и една котка сте на самотен, изгубен в морето, остров. Почти е изключено някой да ви се притече на помощ за тези десет дена. Когато храната и водата свършат, по всяка вероятност ще загинете. Е, как бихте постъпили? Тъй като котката страда наравно с вас, може би ще поделите с нея оскъдните си запаси?“ Сестрата пак се умълча и дълго ни гледа. После продължи: „Не, това би било погрешно. Трябва да разберете, че ако поделите храната си с котката, ще постъпите неправилно. Защото вие сте безценни същества, избрани от Господ, а котките не са. Затова би трябвало да изядете сами всичката храна.“ Монахинята имаше много сериозно изражение.

Отначало си помислих, че това е някаква шега. Очаквах да чуя поантата. Но такава нямаше. Монахинята заговори на други теми, за личното достойнство и общочовешките ценности, но думите й преминаваха покрай ушите ми. Останах в пълно недоумение — с котката на необитаемия остров. Какъв смисъл имаше наистина да се разказва такава история на деца, току-що прекосили прага на училището? Не можех да проумея това, а и досега не мога.

Сумире се замислила.

— Значи излиза, че би било правилно накрая да се изяде и котката?

— Ами не знам. Монахинята не стигна до това.

— Ти католичка ли си?

Миу поклатила шава.

— Не. Просто училището случайно беше близо до нас и ме пратиха там. Харесваха ми униформите на учениците. Бях единствената чужденка.

— Зле ли се отнасяха с теб другите?

— Защото съм корейка ли?

— Да.

Миу пак поклатила глава.

— Училището беше много либерално. Правилата бяха строги, а някои сестри бяха особнячки, но атмосферата общо взето бе хубава — никаква дискриминация. Никога не почувствах лошо отношение от страна на другите. Сприятелих се с няколко ученички и въобще в училището ми харесваше, беше забавно. Имала съм, разбира се, и неприятни преживявания, но после, след като навлязох в живота. На кого ли не му се случват?

— Чувала съм, че в Корея ядат котки. Вярно ли е?

— И аз съм чувала същото. Но сред познатите ми няма такива хора.

Било ранен следобед, когато е най-горещо, и градския площад бил почти безлюден. Островитяните се били прибрали в прохладните си домове, за да подремнат. Само някакви странни чужденци се мяркали навън в този час.