Харуки Мураками - Спутник, моя любов

— Имате ли нещо против да приемете сумата в пътнически чекове в долари? Бих могла да я преведа и на ваша сметка в йени, след като се върна в Токио. Как предпочитате?

— Мога и сам да покрия тези разходи — отвърнах. — В момента не съм закъсал за пари.

Но Миу настоя да плати.

— Нали аз ви помолих да дойдете — каза.

Поклатих шава.

— Не че ми е неловко да приема пари от вас или нещо подобно. Просто след още малко време щях да дойда тук по своя воля. Това се опитвам да кажа.

Миу помисли малко и кимна.

— Много съм ви благодарна. Задето дойдохте. Не мога да изразя с думи колко…

Когато излязохме от ресторанта, залезът бе обагрил всичко наоколо в различни цветове, сякаш на небето се бяха разплискали всевъзможни бои. Въздухът бе така наситеносин, че този цвят сякаш с всеки дъх се разливаше по белите дробове. Заблещукаха дребни звезди. Местните хора се бяха навечеряли и, нетърпеливи да дочакат настъпването на късния летен залез, бяха наизлезли да се поразтъпчат. Семейства, съпружески двойки, приятелски компании се разхождаха недалеч от пристанището. Нежен мирис на море — такъв е той в края на деня — обгръщаше улиците, по които крачехме с Миу. Отдясно имаше ред магазини, малки хотели, ресторанти с маси на тротоара. В малките прозорци с дървени капаци блестяха уютни жълти светлини, а от радиоприемниците се лееше гръцка музика. Отляво бе морската шир. Тъмни вълни се разбиваха тихо в кея.

— Още малко и следва нанагорнище — предупреди Миу. — Можем да тръгнем или по стръмните стъпала, или по наклонената пътека, но по стъпалата се стига по-бързо. Имате ли нещо против да вървим по тях?

— Не, нямам — отвърнах.

Заизкачвахме се по тесните каменни стъпала, успоредно на наклона на хълма. Бяха много и стръмни, но в походката на Миу не се забелязваха никакви признаци на умора. Тя нито веднъж не забави крачка. Долният край на полата й се вееше закачливо насам-натам, току пред погледа ми, а почернелите й от слънцето, добре оформени прасци се открояваха на светлината на почти пълната луна. Аз се изморих пръв. Наложи се да спра и да си поема дълбоко дъх. Колкото повече се изкачвахме, толкова по-дребни и по-далечни ставаха светлинките на пристанището. Преди броени минути около мен имаше хора, всеки зает с нещо, а сега всички бяха погълнати от тези безименни пламъчета. Гледката бе толкова впечатляваща, че ми се прииска да я изрежа с ножици и да я закрепя с карфица на стената на паметта си.

Домът, в който бяха отседнали Миу и Сумире, бе малка къща с веранда, обърната към морето. Бели стени, керемиден покрив, врата, боядисана в тъмнозелено. Домът бе ограден с каменен зид, обрасъл с красиви червени бугенвили. Миу отвори незаключената врата и ме покани да вляза.

Вътре беше приятно прохладно. Имаше дневна стая, средна по размери трапезария и кухня. На белите, измазани с хоросан стени висяха няколко картини — абстрактна живопис. В дневната имаше канапе, лавица за книги и стереоуредба. По-нататък — две спални и малка, но чиста наглед и облицована с плочки баня. Домът бе прост и уютен и нито един предмет не се набиваше на очи.

Миу си свали шапката и остави чантата си на масата в кухнята. Попита ме дали искам нещо за пиене, или веднага ще взема душ.

— Първо ще взема душ — отвърнах.

Измих си главата и се избръснах. Изсуших си косата със сешоар и се преоблякох с чиста тениска и шорти. След всичко това най-сетне започнах да се чувствам нормално. Под огледалото в банята имаше две четки за зъби — синя и червена. „Коя ли е на Сумире?“ — запитах се.

Върнах се в дневната и заварих Миу, удобно разположила се в едно кресло, с чаша бренди в ръка. Тя ме покани да се присъединя, но на мен ми се пиеше студена бира. Намерих в хладилника „Амстел“, взех си една и я излях във висока чаша. Миу дълго мълча, потънала в креслото си. Не че се опитваше да намери подходящите думи за начало на разказа си, а по-скоро блуждаеше по безначалните и безкрайни криволици на паметта си.

— Откога сте тук? — осмелих се да наруша мълчанието.

— Днес е осмият ден — отвърна тя, след като помисли.

— А Сумире тук ли изчезна?

— Да. Като дим.

— Кога се случи това?

— Преди четири дена, през нощта — рече тя и зашари с поглед из стаята, сякаш търсеше следа. — Не знам откъде да започна.

— Сумире ми писа, че от Милано сте заминали за Париж. После сте пътували с влак до Бургундия и там сте отседнали в някакво селце, в обширния дом на ваш приятел, нещо като имение.

— Добре тогава, ще започна оттам.