Харуки Мураками - Спутник, моя любов

На върха на един от хълмовете се намирала военна радарна станция. Близо до пристанището имало втори, по-малък порт за военни патрулни катери. Тъй като границата с Турция била съвсем близо, гърците я държали под постоянно наблюдение, за да предотвратят нелегалното преминаване и контрабандата. По тази причина в града имало военни. Когато възникнел конфликт със съседна Турция — всъщност доста често се случвали дребни стълкновения, — активността в пристанището чувствително се повишавала.

Преди повече от две хиляди години, когато гръцката цивилизация била в пълния си разцвет, оттук минавал главният търговски път за Азия и островът бил важно пристанище. По онова време хълмовете били покрити с широколистни дървета, използвани за направа на кораби. Но настъпил упадъкът на гръцката цивилизация, дърветата били напълно изсечени (разкошната растителност никога вече не се възстановила), а блясъкът и славата на острова бързо потънали в Лета. После дошли турците. Тяхното господство се отличавало с изключителна жестокост. Ако нещо не им харесвало, отрязвали, без да им мигне окото, ушите и носовете на хората така, сякаш кастрели дървета. Поне го пишеше в брошурата. В края на деветнайсети век, след безбройни кръвопролитни сражения, островът най-сетне извоювал независимостта си и над пристанището заплющял синьо-белият гръцки флаг. Сетне дошли войските на Хитлер. Немците издигнали по върховете на хълмовете радарна и метеорологична станция, за да наблюдават акваторията на острова. Оттам имало най-добра видимост. Английски бомбардировачи, излетели от Малта, хвърлили бомби над станцията, но улучили не само военната база, а и пристанището, като потопили голям брой рибарски лодки и убили неколцина невинни рибари. При тази атака загинали повече гърци, отколкото немци. И днес имало очевидци на събитието, които си го спомняли с мъка и гняв.

Като на повечето гръцки острови, и тук равнините били малко — почти цялата територия се заемала от стръмни, скалисти хълмове. Единственото място, пригодно за живеене, било част от южния бряг досами пристанището. Не много близо до това място имало красив, тих плаж, но пътят дотам минавал през остри скали. На по-леснодостъпните места нямало такива хубави плажове и може би затова островът не бил посещаван от много туристи. По билата на хълмовете се намирали няколко православни манастира, ала монасите се придържали към строгите забрани и не се допускали случайни посетители.

Доколкото разбрах от прочетеното, това бе един обикновен гръцки остров, който с нищо не се отличаваше от останалите. Неизвестно защо обаче неколцина англичани го намерили особено пленителен (британците са си малко особняци) и с голямо усърдие построили цяла колония летни вили на едно възвишение близо до пристанището. В края на 60-те години на двайсети век тук се заселили няколко английски писатели и съзерцавайки синьото море и белите облаци, пишели романите си, някои от които получили висока оценка от страна на критиката. Благодарение на това островът се сдобил в британските литературни кръгове със славата на романтично кътче. Впрочем местните жители не проявявали почти никакъв интерес към този забележителен момент от културата на своя остров.

Прочетох всичко това, за да отвлека вниманието си от измъчващия ме глад. Затворих брошурата и отново се огледах. Старците в кафенето не преставаха да гледат морето, сякаш участваха в състезание по дълго взиране в една точка. Вече беше осем часът и гладът ми прерасна в истинска физическа болка. Някъде печаха месо, риба на скара, и миризмата стисна стомаха ми като енергичен мъчител. Не можех повече да търпя. Станах, взех сака си и тъкмо се канех да ида да потърся ресторант, когато забелязах една жена.

Тя се спускаше бързо по каменните стъпала, осветена от ко̀сите лъчи на залязващото слънце, което най-сетне бе започнало да потъва в морето. Бялата й, дълга до коленете пола се поклащаше леко. Бе обута с полукецове, а краката й бяха стройни като на момиче. Носеше светлозелена блузка без ръкави, шапка с тясна периферия и малка дамска чанта през рамото. Походката й бе толкова непринудена, толкова обикновена, тя така естествено се вписваше в пейзажа, че отначало я помислих за местна жителка. Жената обаче се насочи право към мен и колкото повече се приближаваше, толкова по-ясни ставаха азиатските черти на лицето й. Почти машинално седнах на стола, после пак станах. Жената свали слънчевите си очила и произнесе името ми.