Харуки Мураками - Спутник, моя любов

Събудих се, облян в неприятна пот, ризата ми бе прилепнала към гърдите. Тялото ми бе отпуснато, краката ми — отекли. Имах чувството, че съм погълнал покрито с тежки черни облаци небе. Сигурно съм изглеждал пребледнял, защото служителка от персонала на салона, която минаваше наблизо, ме попита загрижено лошо ли ми е.

— Добре съм — отвърнах, — голяма жега е.

— Да ви донеса ли някаква студена напитка? — попита тя.

Помислих малко и си поисках бира. Тя ми донесе хладна влажна кърпа за лице, бира „Хайнекен“ и пакетче солени фъстъци. Избърсах потта от лицето си, изпих половината бира и се почувствах по-добре. Успях да поспя още малко.

Самолетът излетя от летище Нарита по разписание, в посока към Северния полюс и кацна в Амстердам. За да поспя по време на полета, изпих две-три уискита, а когато се събудих, хапнах малко. Почти нямах апетит и се отказах от закуската. Не исках да мисля за нищо, затова, когато бях буден, се съсредоточавах върху Конрад.

В Амстердам се прехвърлих на друг самолет, пристигнах в Атина, отидох на летището, обслужващо вътрешни полети, и почти без да се наложи да чакам, се качих на „Боинг-727“ за Родос. Самолетът беше претъпкан с бодри младежи от цял свят. Всички бяха добили загар, бяха по тениски или с тънки пуловери без ръкави и джинси със сцепени крачоли.

Много от момчетата бяха решили да си оставят бради (или може би бяха забравили да се обръснат), имаха рошави дълги коси, събрани на тила в конска опашка. С плътните си бежови панталони, бяло поло с къси ръкави и тъмносиньо памучно сако аз изглеждах съвсем не на място. Дори бях забравил да си взема слънчеви очила. Но кой можеше да ме вини? Само преди няколко часа седях в апартамента си в Кунитачи и си блъсках главата над въпроса, какво да правя с насъбралите се отпадъци 13 13 През последните години в Япония съществува практика битовите отпадъци да се изнасят в определени дни от седмицата. Лете хората, пропуснали времето за събирането им, се принуждават да ги замразяват в хладилника си. — Б.пр. . На гишето за информация на родоското летище попитах къде мога да се кача на ферибота до острова. Оказа се, че пристанището е наблизо. Може би щях да успея да хвана вечерния ферибот.

— А дали има места? — попитах за всеки случай.

— Все ще се намери място за още един човек — отвърна жената на гишето, която бе с остър нос и на неопределена възраст. — Това да не е асансьор? — добави тя и махна недоволно с ръка, сякаш искаше да се отърве от мен.

Хванах такси и поех към пристанището.

— Много бързам — рекох на шофьора, но той като че не обърна внимание на думите ми. Колата беше без климатик и през отворения прозорец нахлуваше горещ, прашен въздух. Шофьорът през цялото време ломотеше на развален английски някаква гневна филипика относно единната европейска валута. Съгласявах се с него от учтивост, но всъщност не го слушах, а гледах менящия се пейзаж вън. Родоските улици бяха облени в ослепителна светлина. Небето беше безоблачно и нямаше и намек за дъжд. Слънцето нажежаваше каменните фасади на къщите. Слой прах покриваше чворестите дървета покрай пътя, под чиито сенки или под опънати тенти седяха хора и почти безмълвно съзерцаваха света. Започнах да се питам, дали не съм попаднал на погрешно място. Ала написаните с гръцки букви ярки реклами на цигари и узо по протежение на цялото шосе от летището към града, разсеяха всичките ми съмнения, че съм в Гърция.

Вечерният ферибот все още бе на пристанището. Оказа се доста по-голям, отколкото си бях представял. В задната му част имаше специално място за автомобили и два средни по размери камиона, пълни с хранителни продукти и разни дребни товари, и едно старо „Пежо Седан“ вече чакаха корабът да отплава. Купих си билет, качих се и тъкмо заех мястото си на един шезлонг, когато отвързаха въжето към кея и двигателите забучаха. Въздъхнах и вдигнах поглед към небето. Сега ми оставаше само да чакам корабът да ме отведе там, където отивах — на острова.

Свалих пропитото си с пот прашно сако, сгънах го и го натъпках в сака. Беше пет часът следобед, но слънцето бе още високо и окъпваше всичко наоколо в ярка светлина. Под брезентовия навес откъм носа полъхваше ветрец и аз почувствах, че спокойствието ми полека-лека се възвръща. Мрачните мисли, връхлетели ме на летището в Нарита, бяха изчезнали, макар все още да усещах в устата си лека горчилка.

На палубата имаше само неколцина туристи и аз си помислих, че островът, към който се бях отправил, явно не може да се похвали с особени забележителности. Повечето пътници бяха местни жители, предимно възрастни хора, които очевидно работеха в Родос и се връщаха вкъщи в края на деня. Държаха внимателно в краката си пакетите с покупки, сякаш бяха леснораними животинчета. Лицата им бяха гравирани с дълбоки бръчки и почти лишени от емоция. Сякаш безпощадното слънце и тежкият физически труд бяха заличили изражението им.