Харуки Мураками - Спутник, моя любов

„Така е“ — помислих си.

Същия следобед отидох да поплувам на градския плувен басейн. На връщане се отбих в едно кафене с климатик и четох там близо час. Когато се върнах вкъщи, изгладих три ризи, като през това време изслушах двете страни на една стара дългосвиреща плоча — „Десет години по-късно“. После взех бутилка евтино вино, което бях купил на разпродажба, смесих го с „Перие“, изпих го и седнах да гледам записан на видео футболен мач. Всеки път, когато някой футболист подаваше топката, ми се струваше, че на негово място не бих направил това, поклащах глава и въздишах. Толкова е лесно да критикуваш грешките на друг човек, когото не познаваш — отразява ти се много добре.

След края на мача се отпуснах в креслото си, загледах се в тавана и си представих Сумире във френското село. Макар че навярно беше вече на гръцкия остров. Излежава се на плажа и наблюдава белите облачета по небето. И в двата случая бе толкова далеч от мен. Рим, Гърция, Тимбукту, Руанда — все едно. Беше много, много далеч. И по всяка вероятност с течение на времето все повече щеше да се отдалечава от мен. Стана ми тъжно. Почувствах се така, сякаш навън е нощ, духа силен вятър и аз съм непотребно насекомо, вкопчило се във висока каменна стена и висящо там без причина, без планове, без вяра. Сумире твърдеше, че й е мъчно за мен. Но до нея бе Миу. А аз си нямах никого. Имах само себе си. Както винаги.

Настъпи 15 август, но Сумире не се завърна. На телефона й, както и преди, се включваше кратък запис: Заминавам за чужбина . След като се премести, една от първите й покупки бе телефон със секретар, за да не й се налага да ходи в дъждовните нощи с чадър в ръка до близката телефонна будка. Наистина чудесна идея. Не оставих съобщение.

Позвъних отново на 18-и, но пак се включи същият запис. Изчаках вялия сигнал, казах си името и й оставих простичко съобщение — да ми се обади, когато се върне. Изглежда гръцкият остров им бе допаднал твърде много на двете с Миу и явно не им се искаше да го напуснат.

Един ден между двете ми обаждания тренирах училищния футболен отбор за предстоящ мач и преспах с любовницата си. Тя бе добила много хубав тен. Току-що се беше върнала от остров Бали, където бе ходила на почивка със съпруга си и двете им деца. Заради тена й, докато я прегръщах, си мислех за Сумире на онзи неин гръцки остров. Обладавах другата и си представях, че е нейното тяло.

Ако не познавах Сумире, лесно можех да се влюбя истински във въпросната жена — седем години по-възрастна от мен и майка на мой ученик, и да се посветя изцяло на нея. Беше красива, енергична и добра. Струваше ми се, че малко прекалява с козметиката, но винаги се обличаше с вкус. Притесняваше се, съвсем неоснователно, че е пълна. И през ум не ми минаваше да недоволствам от зрялото й, чувствено тяло. Тя познаваше всичките ми желания, какво искам и какво не. Знаеше докъде може да стигне и къде да спре — в леглото и извън него. Караше ме да се чувствам така, сякаш летя в първа класа в самолет.

— Не съм спала със съпруга си повече от година — призна, докато лежеше в обятията ми. — Единствено с теб.

Но не можех да я обикна. Когато бях с нея, никога не се пораждаше оная безусловна, естествена задушевност, която възникваше между мен и Сумире. Не ме напускаше чувството, че помежду ни има тънко, прозрачно було. Видима или не, винаги оставаше една бариера. Постоянно ни връхлитаха неловки мълчания — особено когато се разделяхме. Нищо подобно не се случваше, когато бях със Сумире. При всяка следваща среща с тази жена, все по-ясно разбирах колко ми е нужна Сумире.

Щом тя си тръгна, излязох да се разходя сам и известно време бродех безцелно, а после влязох в един бар близо до гарата и си поръчах „Кънедиан клъб“ с лед. Както обикновено, в подобни моменти се чувствах най-окаяния и ненужен човек на земята. Пресуших светкавично първото питие и си поръчах второ. Затворих очи и си представих Сумире — как полугола се пече на слънце върху белите пясъци на гръцкия остров. На масата до моята се забавляваше компания от четири момчета и момичета, явно студенти. Пиеха бира и се смееха гръмко. Звучеше старо, до болка познато парче на Хюи Луис и „Нюз“. Разнасяше се миризма на пица.

„Кога ли си бе отишла младостта ми?“ — помислих си изведнъж. Нима краят й е вече настъпил? Та нали съвсем неотдавна все още бях едва пред прага на зрелостта. Тогава, само преди няколко години, две-три песни на Хюи Луис и „Нюз“ бяха хитове. А сега? Сега се въртя безспир в затворен кръг. Знам, че не отивам никъде, че се движа безцелно, но не мога да спра. Трябва да продължа в същия дух, иначе няма да оцелея.