Харуки Мураками - Спутник, моя любов

Щом свърших с приготовленията за път, изключих осветлението, прислоних глава на възглавницата и се опитах да поспя. Беше три и нещо, така че още можех да подремна, преди да съмне. Но не можах да заспя. Онова пронизително пращене сякаш бе заседнало в кръвоносните ми съдове. Накъде дълбоко в ухото си чувах гласа на мъжа, който викаше името ми. Включих осветлението, станах отново, отидох в кухнята, направих си чай с лед и го изпих. Опитах се да повторя наум целия си разговор с Миу, дума по дума. Всичко, което каза, бе твърде неразбираемо, неконкретно, с двусмислени намеци. Но от думите й можех да отделя поне два факта. Записах си ги на лист от бележник.

1. Нещо се е случило със Сумире. Но Миу не знае какво.

2. Трябва да отида там колкото се може по-скоро. Според Миу Сумире също иска да направя това.

Погледнах написаното. После подчертах някои думи.

1. Нещо се е случило със Сумире. Но Миу не знае какво.

2. Трябва да отида там колкото се може по-скоро. Според Миу Сумире също иска да направя това.

Нямах никаква представа какво е могло да се случи със Сумире на онзи малък гръцки остров. Но бях сигурен, че е нещо лошо. Въпросът беше — колко лошо? До сутринта не можех да сторя нищо. Седнах на стола, вдигнах крака на масата и в очакване на утрото се зачетох в една книга. Струваше ми се, че нощта никога няма да свърши.

На разсъмване се качих на влак до Шинджуку по линията „Чуо“, там се прекачих на експреса Нарита, който ме откара до летището. В девет часа̀ започнах да обикалям гишетата за билети, за да разбера накрая, че от Нарита до Атина няма директен полет. След няколко опита се сдобих с билет бизнес класа на авиокомпания „КЛМ“ до Амстердам. Там можех да се прехвърля на самолет за Атина, откъдето да поема за Родос по вътрешната линия на авиокомпания „Олимпик“. Служителите от „КЛМ“ щяха да се погрижат за всичко. Стига да не възникнеше допълнителен проблем, двете прехвърляния щяха да минат съвсем гладко. Този бе най-бързият начин да стигна, където отивах. Билетът ми за обратния полет беше без обозначена дата и можех да се върна по всяко време през следващите три месеца. Платих с кредитна карта.

— Ще оставите ли багаж на гардероба? — питаха ме.

— Не — отвърнах.

Имаше време до полета, така че закусих в ресторанта на летището. Изтеглих малко пари от банкомат и купих пътнически чекове в долари. От книжарницата на летището се снабдих с пътеводител на Гърция. Името на острова, което ми каза Миу, не фигурираше в малката книжка, но имаше полезна за мен обща информация за валутата, климата и други съществени неща. С изключение на историята на Древна Гърция и класическата драма, знаех много малко за тази страна, почти толкова, колкото за геологическата структура на Юпитер или за охладителната система на двигателя на „Ферари“. Нито веднъж в живота си не бях помислял за пътуване до Гърция, не и преди два часа̀.

Малко преди дванайсет се обадих на една от колегите ми. Казах й, че с мой роднина се е случило нещастие и се налага да замина.

— Ще се върна в Токио след около седмица. Можеш ли да ме заместиш? В училище до началото на занятията остана за довършване още малко работа.

— Няма проблеми — отвърна тя. Не бе трудно да се договорим. Много пъти си бяхме помагали така. — Закъде заминаваш? — попита.

— За Шикоку — отговорих. Просто не можах да й кажа, че ще пътувам за Гърция.

— Съжалявам, че е по неприятен повод. Но гледай да се върнеш навреме за началото на учебна година. И ми купи сувенир, ако може.

— Разбира се — казах. По-късно щях да измисля как да уредя това.

Отидох в салон за пасажери бизнес класа, излегнах се на един диван и задрямах. Сънят ми бе неспокоен. Светът изгуби своята реалност. Цветовете станаха неестествени, отделните предмети — бутафорни, детайлите им — абсурдни. Фонът беше от папиемаше, звездите — от алуминиево фолио. Виждаха се лепилото и главичките на пироните, които ги придържаха. Непрекъснатите оповестявания по високоговорителите на летището пробягваха през съзнанието ми. „Пътуващите за Париж с редовен полет 275 на авиокомпания «Еър Франс»…“ В средата на този несвързан сън — или неустойчиво будуване — си помислих за Сумире. Подобно на кадри от стар документален филм, в главата ми хаотично изплуваха откъслечни спомени за места, където сме били заедно, и за моменти, които сме преживели. Но в суматохата на летището, със сновящите насам-натам пътници, нашият общ малък свят изглеждаше нищожен, безпомощен, несигурен. И на двама ни не достигаха познания и способности да го променим към добро. Нямахме надеждна, яка опора. Бяхме просто жалки, дребни същества, носени от един упадък към друг, две същества на път да се превърнат в нищо.