Харуки Мураками - Спутник, моя любов

Имаше и няколко млади войници с ясни, още детински погледи. Плътните им ризи с цвят каки бяха почернели на гърба от пот. Обгърнали с ръце тежките си наглед туристически раници, направо на палубата седяха двама души с вид на хипита. И двамата бяха кльощави, с дълги крака и мрачни физиономии.

Имаше и една гръцка девойка с дълга пола. Беше черноока хубавица. Вятърът вееше дългата й коса, докато тя оживено си бъбреше с приятелките си. Около ъгълчета на устата й играеше лека усмивка, сякаш предстоеше да й се случи нещо много приятно. Златните й обеци проблясваха ослепително на слънцето. Войници се бяха облакътили на перилата, пушеха със сериозни физиономии и от време на време хвърляха бегли погледи към момичето.

Пиех лимонадата, която си бях купил от бюфета на ферибота, и гледах дълбокото синьо море и малките островчета, покрай които преминавахме. Всъщност повечето бяха не острови, а по-скоро напълно безлюдни скали в морето. Накацалите по върховете им бели морски птици оглеждаха морската шир в търсене на риба и не обръщаха никакво внимание на кораба. В подножието на скалите се разбиваха вълни и ги опасваха с ослепителна ивица бяла пяна. Сегиз-тогиз зървах и някой обитаем остров, обрасъл с упорити и яки наглед дървета, а склоновете му бяха осеяни с къщи, оградени с бели дувари. В тесните заливчета се поклащаха боядисани в ярки цветове лодки. Високите им мачти чертаеха дъги в такт с движението на вълните.

Седящият до мен сбръчкан старец ми предложи цигара.

— Благодаря — усмихнах се и му показах с жест, че не пуша. Тогава той ми подаде ментова дъвка. Приех я и след като му благодарих, продължих да съзерцавам морето и да дъвча дъвка.

Минаваше седем, когато фериботът достигна острова. Слънцето вече не напичаше толкова силно, но небето сияеше като преди и лятната светлина стана като че още по-ярка. На белите стени на една сграда на пристанището с огромни черни букви бе написано името на острова, досущ като грамадна фирмена табела. Фериботът акостира бавно на кея и пасажерите, нарамили багажа си, заслизаха един по един по подвижното мостче. До пристанището имаше кафене на открито и посрещачите чакаха там.

Още със слизането на брега се огледах за Миу. Но не се виждаше жена, която би могла да е тя. Няколко пъти при мен идваха съдържатели на странноприемници да ме питат има ли къде да нощувам, не търся ли хотел. „Не, не търся“ — отвръщах, поклащайки глава. Въпреки това, преди да се отдалечи, всеки ми пъхваше в ръката визитката си.

Слезлите заедно с мен от кораба се пръснаха във всички посоки. Натоварените с покупки закрачиха тежко към домовете си, туристите се запътиха към хотелите и странноприемниците. След кратки прегръдки или ръкостискания посрещаните и техните завръщащи се близки или приятели също поеха нанякъде. Двата камиона и пежото слязоха на брега и потеглиха с бръмчене. Дори скупчилите се на пристанището любопитни котки и кучета не след дълго се махнаха. Останахме само няколко почернели от слънцето старци, разполагащи с много свободно време, и аз, оглеждащ се нелепо със сака си в ръка.

Седнах в кафенето, поръчах си чай с лед и се запитах какво да правя по-нататък. Нямах голям избор. Нощта наближаваше, а островът ми бе напълно непознат, не знаех кое къде се намира и как изобщо стоят нещата тук. Казах си, че ще почакам малко и ако никой не дойде да ме посрещне, ще пренощувам някъде и на сутринта ще се върна на пристанището с надеждата Миу да се появи. Нима е забравила за срещата? Или се е объркала? Не вярвах. По думите на Сумире Миу обича реда и точността и не можех да допусна, че ще ме остави да я чакам. Ако не бе успяла да дойде на пристанището, сигурно имаше някаква сериозна причина за това. Или пък не бе предполагала, че ще пристигна толкова скоро.

Бях много прегладнял. Имах чувството, че от глад съм станал прозрачен. Навярно от свежия морски въздух организмът ми изведнъж бе осъзнал, че от сутринта не съм хапвал нищо. Не исках да изпусна Миу, затова реших да потърпя още малко и да я почакам в кафенето. От време на време покрай мен минаваха местни жители и ме поглеждаха с любопитство.

От павилиона близо до кафенето купих брошурка на английски за историята и географията на острова. Прелистих я, отпивайки от невероятно блудкавия чай с лед. В зависимост от сезона, тук живеели от 3000 до 6000 човека. Лете населението нараствало поради туристите, а зиме намалявало, тъй като местните жители отивали да търсят работа другаде. На острова нямало развити нито промишленост, нито селско стопанство — отглеждали само маслини и няколко вида плодове. Местен поминък били риболовът и събирането на сюнгери. В началото на двайсети век много островитяни емигрирали в Америка. Повечето се заселили във Флорида, където успешно прилагали уменията си за риболов и събиране на сюнгери. Дори имало град във Флорида с името на острова.