Харуки Мураками - Спутник, моя любов

Същата нощ ми се обадиха от Гърция. В два часа̀.

Но не беше Сумире. Беше Миу.

Първо чух плътен мъжки глас да произнася името ми и със силен английски акцент да пита: „Дали съм попаднал на човека, когото търся?“ Бях заспал дълбоко. Умът ми блуждаеше по безкрайно оризище в дъждовна буря и не можех да разбера какво става. Чаршафите още пазеха блед спомен за следобедното любене, но фактите от живота ми не се съгласуваха с действителността, сякаш бях загубил представа къде точно се свързват с нея, подобно на неправилно закопчана жилетка. Мъжът повтори името ми.

— Дали съм попаднал на човека, когото търся?

— Да — отвърнах. Името, което той произнесе, не звучеше съвсем като моето, но все пак разбрах, че звънят на мен. Известно време в слушалката се чуваше упорито пращене, сякаш се блъскаха две различни въздушни маси. „Сигурно Сумире се обажда от Гърция“ — помислих си. Подържах слушалката настрани от ухото си в очакване да прозвучи нейният глас. Но когато отсреща заговориха, не бе Сумире, а Миу.

— Навярно знаете коя съм. Сумире споменавала ли ви е за мен?

— Да — отвърнах.

Гласът й звучеше изопачен, сякаш от някаква неорганична материя, но това не ми попречи да доловя напрежението в него. Като че ли нещо твърдо и студено, като облаци изкуствен лед, потече от телефона в стаята ми и окончателно ме разбуди. Седнах в леглото и хванах по-добре слушалката.

— Налага се да говоря бързо — напрегнато рече Миу. — Обаждам се от един гръцки остров и е почти невъзможно да се свържа с Токио, без връзката да прекъсне. Опитвах много пъти и най-сетне успях. Така че, ако не възразявате, ще прескоча формалностите и ще говоря по същество.

— Разбира се — казах.

— Можете ли да дойдете тук?

— Имате предвид в Гърция?

— Да. И то колкото се може по-скоро.

Избърборих първото, което ми хрумна:

— Нещо се е случило със Сумире ли?

Последва кратка пауза, колкото Миу да си поеме дъх.

— Все още не знам. Но ми се струва, че тя би искала да дойдете тук. Сигурна съм.

— Така ли мислите?

— Не мога да говоря за това по телефона. Всеки момент може да ни прекъснат, освен това въпросът е деликатен и предпочитам да поговорим на четири очи. Ще ви платя пътните разходи. Просто елате. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Купете си билет — първа класа, какъвто искате… и елате.

Новият учебен срок започваше след десет дена. Трябваше да се върна дотогава, но щях да успея, ако веднага заминех за Гърция. До началото на занятията се налагаше да отида един-два пъти до училището по работа, но можех да помоля някой колега да ме замести.

— Почти сигурен съм, че мога да дойда — рекох. — Да, мисля, че мога. Но къде точно трябва да замина?

Тя каза името на острова. Записах го на обложката на една книга, която бе до възглавницата ми. Звучеше някак познато.

— Пътувайте със самолет от Атина до Родос, после се качете на ферибота. До острова има ферибот два пъти дневно, сутрин и вечер. Ще ви посрещна на пристанището. Ще дойдете ли?

— Мисля, че да. Ще се оправя някак. Само че… — не успях да завърша, тъй като връзката се разпадна. Внезапно, насилствено, както се отсича въже с брадва. И отново се чу онова ужасно пращене. Почаках около минута със слушалката до ухото си и с надеждата пак да ни свържат, но остана само неприятният шум. Затворих телефона и станах от леглото. В кухнята изпих чаша студен чай от ечемик и като се облегнах на хладилника, се помъчих да се съсредоточа.

Действително ли възнамерявах да се кача на самолета и да полетя за Гърция?

Отговорът бе да. Нямах друг избор.

Извадих от лавицата голям атлас на света, за да разбера къде се намира островът, за който ми бе казала Миу. Но въпреки указанията й, че е близо до Родос, не беше лесно да го открия сред неизброимите острови и островчета, осеяли Беломорието. Накрая обаче успях да намеря името му, напечатано със съвсем ситни букви. Островче близо до турската граница. Толкова малко, че дори не можеше да се определи формата му.

Извадих паспорта си от едно чекмедже и проверих докога е валиден — все още беше. После събрах всичките си налични пари и ги натъпках в портфейла си. Не бе голяма сума, но на сутринта можех да изтегля още от банката. Имах някакви спестявания и почти не бях пипал премиалните си за лятото. С тях и с кредитната си карта щях да успея да събера достатъчно пари за билет до Гърция и обратно. Сложих кат дрехи в спортен сак от изкуствена кожа, а също и несесер с тоалетни принадлежности. И два романа от Джоузеф Конрад, които отдавна се канех да препрочета. Поколебах се дали да си взема банския и в крайна сметка все пак го взех. „Какво пък“ — рекох си, — „може докато стигна до острова, проблемът, какъвто и да е той, да е вече решен и всички да са здрави и щастливи, а Слънцето да си пече кротко на небето. Защо в такъв случай да не поплувам, преди да стане време за връщане?“ Разбира се, такъв изход щеше да е най-добрият за всички, но засега можех само да мечтая за него.