Харуки Мураками - Спутник, моя любов

— Съжалявам за закъснението — каза тя. — Трябваше да отида до полицейския участък и цялата бумащина там отне страшно много време. Освен това изобщо не предполагах, че ще пристигнете днес. Очаквах ви най-рано утре по обяд.

— Нямах никакви проблеми с транспорта — рекох аз. Полицейски участък?

Миу ме погледна право в очите и едва забележимо се усмихна.

— Щом с вас всичко е наред, нека отидем някъде да хапнем и да си поговорим. От сутринта не съм яла нищо. А вие? Гладен ли сте?

— Много.

Тя ме заведе в една таверна на тиха уличка близо до пристанището. Току до входа бе поставено барбекю, на което се печаха най-различни пресни морски деликатеси. Миу ме попита обичам ли риба и аз отговорих утвърдително. Тя се обърна към сервитьора и поръча нещо на развален гръцки. Отначало той донесе гарафа бяло вино, хляб и маслини. Без тостове и други церемонии си наляхме и започнахме да пием. За да намаля пристъпите на глада, хапнах малко от твърдия хляб и няколко маслини.

Миу беше красива. Веднага отбелязах това като очевидна истина. Не, всъщност не беше чак толкова очевидно. Може би сериозно се заблуждавах — бях приел лековерно за истина нечий сън. Сега, като се замисля, не мога да изключа напълно подобна възможност. Единственото, което мога да кажа със сигурност, е, че тогава тя ми се стори изключително красива.

На тънките й пръсти имаше няколко пръстена. Единият беше обикновен, венчален. Докато се опитвах да подредя първите си бегли впечатления от нея, Миу ме гледаше с кротък поглед и от време на време отпиваше от виното си.

— Имам чувството, че вече сме се срещали — рече тя. — Може би защото непрекъснато слушам за вас.

— Сумире също ми е говорила много за вас — казах.

Лицето й засия. Само когато се усмихваше, в ъгълчетата на очите й се появяваха очарователни бръчици.

— Излиза, че вече се познаваме.

Кимнах утвърдително.

Най-много ми допадна у нея това, че не се старае да скрие възрастта си. Според Сумире тя трябва да беше на трийсет и осем или трийсет и девет. И действително изглеждаше на толкова. При все че с прекрасната си кожа и стройното си, стегнато тяло и с помощта на малко грим лесно можеше да мине за не повече от трийсет. Но не си правеше това усилие. Явно приемаше за напълно естествено, че с годините възрастта започва да личи, и се примиряваше с промените, носени от времето.

Миу сложи маслина в устата си, а после взе костилката с пръсти и досущ като поет, премахващ излишните препинателни знаци от току-що написан стих, я остави грациозно в пепелника.

— Извинявайте, че ви се обадих посред нощ — поде тя. — Тогава почти нищо не можах да ви обясня, защото бях толкова объркана, че не знаех откъде да започна. Все още не съм се успокоила напълно, но тогавашното ми притеснение вече се поуталожи.

— Какво, за Бога, се е случило? — попитах.

Миу сключи ръце върху масата, раздели ги, после пак ги събра.

— Сумире изчезна.

— Изчезна?

— Като дим — отвърна Миу и отпи глътка вино. После продължи: — Дълга история. Мисля, че ще е най-добре да започна отначало и да разкажа всичко подред. Иначе може да пропусна някой нюанс. Само по себе си случилото се е твърде деликатно. Но нека първо да приключим с яденето. Ситуацията вече не е такава, че всяка секунда да е от значение, а и умът работи зле на празен стомах. Освен това тук е доста шумно за нормален разговор.

Ресторантът бе пълен с гърци, които говореха на висок глас и ръкомахаха енергично. За да се чуваме, двамата с Миу се накланяхме един към друг над масата и докато разговаряхме, главите ни почти се докосваха. След малко сервитьорът донесе голяма чиния, пълна със салата по гръцки и една едра печена бяла риба. Миу посоли своята порция, изстиска върху нея половин лимон и я поля с малко зехтин. Аз направих същото. Съсредоточихме се върху яденето. Първо трябваше да уталожим глада, както бе казала тя.

— Колко време можете да останете тук? — попита ме.

— Учебната година започва след седмица — отвърнах — и трябва да се върна дотогава. В противен случай ще си имам неприятности.

Миу само кимна. После сви устни и като че започна да пресмята. Не каза нищо от рода на: „Не се безпокойте, ще се върнете дотогава“ или „Питам се дали всичко ще се уреди толкова скоро“. Просто явно си направи някакви свои изводи, скъта ги някъде и продължи да се храни мълчаливо.

Когато привършихме с яденето и минахме на кафето, тя заговори за парите, които бях похарчил за самолетни билети.