Харуки Мураками - Спутник, моя любов

Животът на острова бе като сън. За пръв път от не знам колко време насам можех да се наслаждавам на истинска почивка, без да се налага да мисля за каквото и да било разпределение на времето си. Тук са поизостанали с комуникациите — разбрахте колко ужасни са телефонните услуги, — не може да се прати нито факс, нито имейл. Отначало си мислех, че ако се върнем в Токио по-късно от предвиденото, ще се притеснят за нас, но още щом стъпих на острова, ме обзе тотално безразличие.

Двете със Сумире ставахме сутрин рано, слагахме в една чанта кърпи, бутилка вода, крем против изгаряне и отивахме на плажа оттатък хълмовете. Там е толкова красиво, че дъхът ти секва. Пясъкът е чист и бял, почти няма вълни. Но плажът е на твърде неудобно място и малко хора го посещават, особено сутрин. Всички, мъже и жени, плуват голи. И ние не правехме изключение. Направо е фантастично да плуваш сутрин чисто гол в спокойното синьо море. Имаш чувството, че си попаднал в друг свят.

Щом се почувствахме уморени от плуване, се излягахме на пясъка и се печахме. Отначало ни беше малко неловко от голотата ни, но постепенно свикнахме и престанахме да се смущаваме. Вероятно самото място излъчва особена енергия и тя въздейства по този начин. Мажехме си гърбовете с крем против изгаряне, излежавахме се на слънце, четяхме, дремехме или си приказвахме. Чувствах се наистина свободна.

Прибирахме се през хълмовете, взимахме душ и хапвахме нещо леко, после се спускахме по стъпалата до градчето. Пиехме чай в кафенето на пристанището, четяхме вестници на английски, купувахме продукти от магазина, връщахме се вкъщи и прекарвахме времето до вечерта в приятни занимания — четяхме вън на верандата или слушахме музика. Понякога Сумире отиваше в стаята си и явно пишеше нещо. Чувах я как трака по клавишите на преносимия си компютър. Вечер често ходехме до пристанището да гледаме пристигането на ферибота. Пийвахме по някое студено питие и зяпахме слизащите от кораба пътници.

Струваше ми се, че си седим тихо и кротко на края на света и никой не може да ни види. Сякаш двете бяхме единствените живи същества тук. Можехме да не мислим за нищо, просто не беше нужно. Не исках да се движа, не исках да ходя, където и да било. Просто ми се щеше да си остана така завинаги. Разбирах, че е невъзможно — животът ни тук бе само мимолетна фантазия и някой ден реалността щеше да се вкопчи в нас и да ни издърпа обратно в света, от който дойдохме. Но до настъпването на този момент исках да се наслаждавам до насита на всеки ден, без да се безпокоя за нищо. Да, животът тук много ни хареса. Само че в последните четири дена всичко се промени.

На четвъртия ден от престоя си тук те, както обикновено, отишли сутринта на плаж, поплували голи в морето, върнали се вкъщи, после пак излезли и се запътили към пристанището. Сервитьорът в кафенето ги познал и ги поздравил сърдечно — Миу всеки път оставяла щедри бакшиши. Той дори им направил комплимент колко са хубави. Сумире отишла до павилиона и купила един отпечатан в Атина вестник на английски. Той бил единствения им източник на информация за света. Изчитането му влизало в задълженията на Сумире. Тя следяла валутните курсове, превеждала и прочитала на Миу по-важните или по-интересните публикации, на които попадала.

Него ден Сумире избрала да прочете на глас дописка за седемдесетгодишна жена, изядена от домашните си котки. Това се случило в малко градче, недалеч от Атина. Единайсет години по-рано покойницата изгубила съпруга си, бизнесмен, и оттогава живеела сама в двустаен апартамент заедно с няколко котки, които били единствените й приятели. Но един ден тя получила сърдечен пристъп, строполила се по очи на кревата и издъхнала. Не било ясно колко време минало между пристъпа и смъртта й. Така или иначе, душата й преминала през всичките установени стадии на прощаване с тялото, стар и неразделен неин спътник в продължение на седемдесет години. Жената нямала никакви роднини или познати, които да я посещават редовно, и тялото й било открито едва седмица по-късно. Вратите били затворени, прозорците — със спуснати капаци, и котките не можели да излязат навън след смъртта на стопанката си. В жилището нямало никаква храна. Сигурно хладилникът не е бил съвършено празен, но за съжаление котките не могат да отварят хладилници. Когато изгладнели напълно, те се нахвърлили на тялото на покойната си стопанка.

Сумире превела дописката на части, отпивайки малки глътки кафе от чашката си. Няколко пчели кръжали около масата, кацали и пиели капките конфитюр, разлят по невнимание от някой предишен клиент. Миу гледала морето през слънчевите си очила и слушала внимателно Сумире.