Харуки Мураками - Спутник, моя любов

На площада имаше паметник на местен герой, водач на въстание в Гърция. Борил се с турците, владели острова, но бил заловен и осъден на смърт. Тираните вдигнали на площада подострен кол и набили страдалеца гол на него. Колът бавно проникнал през ануса и под тежестта на тялото пробил вътрешностите, а накрая излязъл през устата. Мъчението продължило часове наред. Предполагало се, че паметникът е издигнат на мястото, където се случило това. В самото начало бронзовата статуя била красива и внушителна, ала с годините и под въздействието на морския вятър, праха и курешките на чайките чертите на лицето на героя бяха станали почти неразличими. Жителите на острова не обръщаха очевидно никакво внимание на занемарената статуя, а и самата тя изглеждаше така, сякаш завинаги е обърнала гръб на света.

— И аз мога да разкажа една необикновена история с котка — избъбрила Сумире. — Когато бях във втори клас, имахме красиво малко коте с кафяви, черни и жълто-кафяви шарки. Беше на около шест месеца. Една вечер седях на верандата и четях книга. Изведнъж котето взе да обикаля като бясно около ствола на високия бор в градината. Котките често правят така. Щуква им нещо — и внезапно започват да фучат, извиват гръб, подскачат, наежили козина и с вдигната опашка, сякаш искат да изплашат някого.

Котката беше съвсем пощуряла. Дори не забеляза, че я наблюдавам от верандата. Беше толкова странно зрелище, че оставих книгата и се загледах в номерата й. Тя като че не се уморяваше от самотната си игра. С течение на времето всичко това все по-малко приличаше на игра. Сякаш котката бе обладана от зъл дух.

Сумире отпила глътка вода и се почесала по ухото.

— Колкото повече я гледах, толкова по-страшно ми ставаше. Може би котката виждаше нещо, което аз не можех да видя, но каквото и да бе, то я докарваше до безумие. Не след дълго тя с чудовищна бързина взе да тича в кръг около ствола на дървото, досущ като тигъра от детската приказка, който се превърнал в масло, после се метна на него и се покатери нагоре. Вдигнах поглед и видях дребната й муцунка да се показва между клоните. Повиках я високо по име, но тя явно не ме чу.

Слънцето скоро залезе и повя хладен вятър — бе късна есен. Седнах на верандата и зачаках котката да слезе от дървото. Тя беше много дружелюбна и си помислих, че ако поседя малко там, тя непременно ще се спусне от дървото. Но това не се случи. Не се чуваше дори мяукането й. Все повече се мръкваше. Хвана ме страх и влязох вкъщи да кажа на родителите си какво е станало. Те ми рекоха да не се безпокоя, просто да оставя котката на мира и че тя скоро ще слезе. Но тя не се върна повече.

— Как така не се върна? — попитала Миу.

— Така, просто изчезна. Като дим. Всички ми казваха, че през нощта сигурно е слязла от дървото и е избягала нанякъде. Котките често ставали неспокойни и се покатервали на високи дървета, сетне пък ги хващал страх от високото и не слизали. Случвало се непрекъснато. Ако котката била още там, щяла да мяука с все сила и всички щели да разберат къде е. Обаче аз не повярвах на думите им. Помислих си, че тя сигурно е на дървото, впила е нокти в някой клон, изплашена до смърт, неспособна да измяука. На връщане от училище сядах на верандата, гледах бора и от време на време извиквах котката по име. Никакъв отговор. След седмица изгубих надежда и се отказах. Обичах това коте и ми беше много мъчно за него. Всеки път, когато погледнех дървото, пред очите ми беше клетото животинче, все така вкопчено в клона, напълно вкочанено. Никъде не е избягало, умряло е от глад там горе и е изсъхнало.

Сумире вдигнала поглед към Миу.

— Оттогава не съм имала котки. Все още ги обичам, но тогава реших, че бедното коте, което се покатери на дървото и повече не се върна, ще бъде първото и последното в живота ми. Не бих могла да го забравя и да обикна друго.

— Ето за какво си говорехме онзи следобед в кафенето — рече Миу. — Отначало си мислех, че това са едни съвсем обикновени, безобидни спомени, но сега ми се струва, че всичко, което тогава двете си казахме, не е случайно, а има особен смисъл. Всъщност може и да си въобразявам.

Миу обърна поглед към прозореца. Надиплените пердета зашумоляха от морския бриз. После стаята потъна в дълбока тишина.

— Може ли да ви задам един въпрос? Извинете, ако ви се стори малко неочакван, но не ми дава мира — рекох аз. — Казахте, че Сумире е изчезнала безследно, „като дим“, както сама се изразихте. Преди четири дена. И сте съобщили в полицията. Нали така?